Дан Браун - Ад

Лангдън спря за миг и огледа обстановката, в която бяха попаднали — каменен коридор, осветен единствено от слабата естествена светлина, която се процеждаше през малки прозорци. След петдесетина метра проходът завършваше с дървена врата.

Той се обърна наляво, където имаше тясно стълбище, препречено с верига. Табелата над него предупреждаваше: USCITA VIETATA.

Лангдън тръгна към стълбите.

— Не! — спря го Сиена. — Пише, че не е изход.

— Благодаря — отвърна Лангдън с кисела усмивка. — Знам поне толкова италиански.

Откачи веригата, занесе я при тайната врата и я усука около дръжката и близката колона, така че вратата да не може да се отвори от другата страна.

— О — каза смутено Сиена. — Добра идея.

— Няма да ги забави много дълго — обясни Лангдън. — Но повече време не ни е нужно. Ела.

Агент Брюдер и хората му бързо успяха да се справят с веригата и нахлуха в тесния коридор. Когато отвори дървената врата в дъното му, Брюдер бе заслепен от ярка слънчева светлина.

Беше се озовал на външна пътека, която минаваше по покрива на палата. Проследи я поглед и видя, че води към друга врата на петдесет метра от тях.

Хвърли поглед наляво, където като планина се издигаше високият заоблен покрив на Залата на Петстотинте. Беше невъзможно да се мине по него. Извърна се и надясно, където пътеката граничеше със стръмен склон, който се спускаше почти отвесно надолу. Сигурна смърт.

— След мен!

Втурнаха се към втората врата, но щом нахлуха през нея, всички внезапно спряха.

Бяха се озовали в малка каменна стаичка, която нямаше друга врата освен онази, през която току-що бяха влезли. До стената имаше само едно-единствено дървено писалище. Гротескните фигури, изрисувани на тавана, сякаш се взираха подигравателно в тях.

Един от хората на Брюдер отиде да прочете табелата на стената и каза:

— Тук пише, че има някакъв таен прозорец.

Брюдер се огледа, но не видя никакъв таен прозорец. Приближи се и също прочете табелата.

Тук някога се бе намирал личният кабинет на херцогиня Бианка Капело и в него имало таен прозорец — una finestra segrata, — през който Бианка можела незабелязано да наблюдава как съпругът ѝ изнася речи в Залата на Петстотинте.

Очите на Брюдер обходиха отново стаята и видяха малък покрит с решетка отвор, дискретно скрит в страничната стена. Да не би да са избягали оттук?

Приближи се и разгледа отвора. Беше прекалено малък, за да може през него да се промуши човек. Брюдер надникна и се увери, че от другата страна има само дупка, която се спускаше до Залата на Петстотинте.

Тогава къде, по дяволите, бяха отишли?

Огледа пак малката каменна стая, не можа да сдържи нервите си, което му се случваше рядко, отметна глава и изрева гневно.

Гласът му отекна оглушително.

Долу в Залата на Петстотинте туристите и полицаите вдигнаха очи към решетката високо на стената. Ако се съдеше по звуците, които долитаха оттам, в тайния кабинет на херцогинята бе затворено диво животно.

Сиена Брукс и Робърт Лангдън стояха в пълен мрак.

Само преди минути Сиена бе видяла как Лангдън хитро използва веригата, за да забави преследвачите им.

За нейна изненада обаче вместо да продължи по коридора, той я поведе по стръмното стълбище, на което имаше табела USCITA VIETATA.

— Робърт — прошепна тя объркано. — Там пише „Не е изход“! И освен това нали трябва да вървим надолу!

— Така е — отвърна Лангдън и хвърли поглед през рамо. — Но понякога трябва да се качиш… за да слезеш. — И ѝ намигна окуражително. — Помниш ли пъпа на Сатаната?

„Какви ги говори?“

— Чела ли си изобщо „Ад“? — попита Лангдън.

„Да… но бях на седем години“.

Миг по-късно се сети.

— О! Пъпът на Сатаната! Спомних си.

Трябваше ѝ малко време, но осъзна, че Лангдън има предвид финала на Дантевия „Ад“. В тези песни се разказваше как за да избяга от ада, Данте трябва да се спусне по косматия корем на огромния Сатана и когато стига до пъпа му — предполагаемия център на земята, — гравитацията изведнъж започва да действа във всички посоки и за да продължи да се спуска към чистилището… Данте изведнъж трябва да започне да се катери.

Сиена не помнеше много от „Ад“, но в паметта ѝ бе останало разочарованието от абсурдното поведение на гравитацията в центъра на земята: очевидно геният на Данте не бе включвал разбиране на векторните сили на физиката.

Стигнаха до края на стълбището и Лангдън отвори единствената врата, която се виждаше там; на нея пишеше: SALA DEI MODELLI DI ARCHITETTURA***.