Дан Браун - Ад

— Роберто Лангдън? — попита Еуджения. — Sei con Langdon ora?! — „В момента си с Лангдън?“

Еуджения май не бе разбрала правилно. Да, но маската…

— Devo parlare con lui! — почти извика Еуджения. „Трябва да говоря с него!“

Главата на Лангдън продължаваше да пулсира.

Охранителите го държаха на мушка.

Вратата рязко се отвори и се появи Марта.

През отворената врата Лангдън чу заплашителното бръмчене на хеликоптерчето някъде навън в далечината, придружено от воя на наближаващи сирени. Бяха ги открили.

— E arrivata la polizia**** — каза Малта на охранителите и прати единия да доведе служителите на реда в музея. Другият остана, с насочен към Лангдън пистолет.

За изненада на професора Марта му подаде телефон.

— Искат да говорят с вас — каза му малко озадачено. — Трябва да излезем, за да има връзка.

Излязоха от задушната стая в галерията, където през прозорците се изливаше обилна слънчева светлина и се разкриваше живописна гледка към Пиаца дела Синьория. Въпреки че към него още бе насочено оръжие, Лангдън изпита облекчение, когато излезе от тясното пространство.

Марта го заведе до прозореца и му подаде телефона.

Лангдън го взе с несигурна ръка и го вдигна към ухото си.

— Ало? Робърт Лангдън слуша.

— Синьор — каза женски глас. — Аз съм Будженич Антонучи, секретарката на Игнацио Бузони. Видяхме се снощи, когато дойдохте в кабинета му.

Лангдън не си спомняше нищо.

— Да?

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нощес Игнацио почина от сърдечен удар.

Лангдън стисна здраво телефона. Игнацио Бузони е мъртъв!?

Жената вече плачеше, гласът ѝ бе пълен с тъга.

— Обади ми се, преди умре. Остави съобщение и ми каза непременно да ви го предам. Ще ви го пусна.

Лангдън чу някакво шумолене и след секунди до ушите му долетя запис на тихия задъхан глас на Игнацио Бузони.

— Еуджения — каза задъхано мъжът. От тона му личеше, че го боли. — Моля те, на всяка цена предай това съобщение на Робърт Лангдън. В беда съм. Мисля, че няма да успея да стигна до кабинета си. — Простена и настъпи дълго мълчание. Когато Игнацио заговори отново, гласът му бе по-слаб. — Робърт, надявам се Да успееш да избягаш. Мен все още ме преследват… аз съм… не съм добре. Опитвам се да се свържа с лекар, но… — Настъпи нова дълга пауза, сякаш il Duomino събираше последните си капчици енергия. След това продължи: — Робърт, чуй ме внимателно. Това, Което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет. — Млъкна за дълго и след това прошепна: — Божия благословия.

С това съобщението свърши.

Сърцето на Лангдън заби силно; стана му ясно, че току-що е чул последните думи на умиращ. А фактът, че тези думи бяха отправени към него, го разтревожи още повече. Рай двайсет и пет? Вратите са отворени? Замисли се. Какви врати? Единственото което му се струваше, че е разбрал, бе, че маската е скрита на сигурно място.

Еуджения заговори отново:

— Професоре, разбрахте ли го?

— Част от него, да.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Лангдън помисли известно време, после каза:

— Погрижете се никой друг да не чуе това съобщение.

— Дори и полицията? Един детектив преди малко ми взе показания.

Лангдън се напрегна. Погледна охранителя, който го държеше на мушка, извъртя се рязко към прозореца и зашепна трескаво:

— Еуджения… може да ви прозвучи странно, но заради Игнацио трябва да изтриете съобщението и да не споменавате пред полицията, че сте разговаряли с мен. Ясно ли е? Ситуацията е много сложна и… — Усети в ребрата си дулото на пистолет, обърна се и видя охранителя само на сантиметри от себе си. Той бе протегнал ръка и го подканваше да му даде телефона на Марта.

На телефонната линия настъпи кратко мълчание. После Еуджения каза:

— Господин Лангдън, шефът ми ви имаше доверие… Аз също ви имам доверие.

И затвори.

Лангдън подаде телефона на охранителя и каза на Сиена:

— Игнацио Бузони е мъртъв. Починал е от сърдечен удар снощи, след като си е тръгнал от музея. Маската е на сигурно място. Игнацио я е скрил, преди да умре. И мисля, че ми е оставил послание къде да я намеря. — „Рай“, 25-а песен.

В очите на Сиена проблесна надежда, но Марта изглеждаше скептична.

— Марта — каза Лангдън. — Мога да намеря маската на Данте, но ще трябва да ни пуснеш. Незабавно.

— Няма начин! Вие откраднахте маската! Полицията идва…

— Синьора Алварес — прекъсна я Сиена. — Mi dispiace, ma non je abbiamo detto la verita.

Лангдън се извърна изненадан към Сиена. Какво прави тя? Беше разбрал думите ѝ. „Госпожо Алварес, съжалявам, но не ви казахме истината“.