Дан Браун - Ад

— За първи път чух за Зорбист преди няколко години — обясни Сиена, — когато той направи няколко много провокативни изказвания в медиите за нарастването на населението. — Млъкна и се намръщи. — Зорбист е почитател на Уравнението на апокалипсиса.

— Моля!?

— По същество това е математическо доказателство, че световното население нараства, хората живеят по-дълго и природните ресурси се изчерпват. Това уравнение предсказва, че тази тенденция няма никакъв друг изход освен апокалиптичен срив на обществото. Зорбист неведнъж е заявявал публично, че човешката раса няма да оцелее и още дори един век… освен ако не се случи нещо, което да доведе до масово изтребление. — Въздъхна тежко и погледна Лангдън. — Всъщност Зорбист казва, че „най-хубавото нещо, което се е случвало на Европа, е чумната епидемия“.

Лангдън я гледаше смаяно. Настръхна, когато маската на чумата отново се появи в съзнанието му. Цяла сутрин се опитваше да се съпротивлява на идеята, че настоящата дилема има връзка със смъртоносната болест… но му ставаше все по-трудно да я отхвърли.

Беше отвратително, че Бертран Зорбист описваше чумната епидемия като най-хубавото нещо, случвало се някога на Европа, но пък много историци бяха описали дългосрочните ползи от масовата смърт на Стария континент през четиринайсети век. Преди чумната епидемия Средновековието страдало от пренаселеност, глад и икономически трудности. Внезапното пристигане на Черната смърт, колкото и да било ужасяващо, на практика „прочистило човешкото стадо“, дало изобилие от храна и възможности, които според много историци били основен катализатор на Ренесанса.

Докато Лангдън си представяше символа за биологична опасност на тубуса, в който бе променената карта на Дантевия ад, му хрумна смразяваща мисъл: странният малък проектор все пак бе направен от някого… и Бертран Зорбист, биохимик и фанатик на тема Данте, изглеждаше логичен кандидат.

Бащата на зародишната манипулация. Лангдън усети как парчетата от пъзела започват да се подреждат. За жалост картината, която се появяваше, изглеждаше все по-плашеща.

— Превърти тази част — нареди Марта на охранителя. По гласа ѝ личеше, че няма търпение да преминат през епизода, в който Лангдън и Игнацио Бузони разглеждат маската, за да разбере кой е проникнал в музея и я е откраднал.

Охранителят натисна копчето за превъртане и таймкодът започна бързо да се върти.

Три минути… шест минути… осем минути…

Марта от екрана стоеше зад двамата мъже, пристъпваше от крак на крак и току си поглеждаше часовника.

— Съжалявам, че сме ти отнели толкова време — каза Лангдън.

— Няма нищо — отвърна Марта. — И двамата настоявахте да си вървя, охранителите можеха да ви пуснат да излезете, но на мен ми се струваше, че ще е невъзпитано от моя страна.

Изведнъж Марта изчезна от екрана. Охранителят забави скоростта на видеото.

— А, да — каза тя. — Ходих до тоалетната.

Охранителят кимна и отново се пресегна към копчето за бързо превъртане, но преди да го натисне, Марта го сграбчи за ръката.

— Aspetti!**

И се взря в монитора.

Лангдън също го бе забелязал. Какво, по дяволите…

На екрана се виждаше как Лангдън бърка в джоба на сакото си, вади хирургически ръкавици и си ги слага.

В същото време il Duomino застана зад него и надникна по коридора, по който само преди секунди Марта бе изчезнала, за да отиде до тоалетната. След миг дебелакът кимна на Лангдън, за да му покаже, че всичко е чисто.

„Какво правим, по дяволите!?“

Лангдън гледаше на екрана как облечената му в ръкавица ръка се протяга и докосва вратата на витрината… след това внимателно я отваря… и отдолу се показа посмъртната маска на Данте.

Марта Алварес простена ужасено и закри лицето си с ръце.

Също така ужасен и неспособен да повярва какво се случва, Лангдън се гледаше на екрана как бърка в шкафа, хваща внимателно маската с две ръце и я вдига.

— Dio mi salvi! — възкликна Марта и се обърна към Лангдън. — Cos'ha fatto? Perche?***

Преди Лангдън да успее да отговори, единият охранител извади черна берета и я насочи право в гърдите на професора.

Робърт Лангдън се взря в дулото на пистолета и усети как стените на мъничката стая сякаш се срутват върху него. Марта Алварес го гледаше злобно и невярващо, на лицето ѝ бе изписано разочарование от предателството му. На монитора зад нея се виждаше как Лангдън вдига маската към светлината и я разглежда.

— Взех я само за малко — настоя професорът; молеше се това да е истина. — Игнацио ме увери, че няма да имаш нищо против.