Дан Браун - Ад

— Закъсняват с отварянето — каза един дружелюбен турист с камера в ръце.

— Имате ли представа защо? — попита тя.

— Не, но пък докато чакаме, имаме прекрасна гледка! — Мъжът направи с камерата панорама на цялата Зала на Петстотинте отдолу.

Вайента надникна в огромното помещение долу. Там току-що се бе появил един полицай, който, без да обръща никакво внимание на обстановката, вървеше спокойно към стълбището.

„Идва да вземе показания“, предположи Вайента. Спокойната му походка показваше, че това е рутинно повикване и че няма нищо общо с хаотичното претърсване за Лангдън пред Порта Романа.

Ако Лангдън бе тук, защо сградата не гъмжеше от полиция?

Или предположението на Вайента беше неправилно, или местните власти и Брюдер още не бяха събрали две и две.

Щом полицаят се качи по стълбището и тръгна към входа на музея, Вайента небрежно се извърна и се направи, че гледа през един прозорец. Като се имаше предвид, че се бяха отказали от нея, а и като знаеше колко дълга е ръката на Ректора, не смееше Да поеме никакви рискове да бъде разпозната.

— Aspetta! — викна някой съвсем наблизо.

Сърцето на Вайента прескочи, когато полицаят спря точно зад нея. В следващия миг тя си даде сметка, че гласът идва от радиостанцията му.

— Attendi i rinforzi*.

Подкрепление? Нещо току-що се бе променило. И тогава видя през прозореца нещо черно, което ставаше все по-голямо. Летеше към Палацо Векио, идваше откъм парка Боболи.

„Хеликоптерът — помисли Вайента. — Брюдер знае. И идва насам“.

Служителят на Консорциума Лорънс Ноултън все още се ядосваше на себе си, че се бе обадил на Ректора. Знаеше, че не бива да му предлага да преглежда видеото на клиента преди да го пуснат утре в медиите.

Съдържанието нямаше значение.

Протоколът бе над всичко.

Ноултън все още помнеше мантрата, която се втълпяваше на младите посредници, когато започнат да изпълняват задачи на организацията. „Не питай. Действай“.

Сложи неохотно малката червена флашка при задачите за следващия ден, като не спираше да се пита как ли медиите щяха да изтълкуват зловещото послание. Дали изобщо щяха да го излъчат?

Разбира се! Че то бе от Бертран Зорбист.

Зорбист не само бе постигнал зашеметяващ успех в биохимията, но също така вече бе влязъл в новините със самоубийството си миналата седмица. Деветминутното видео щеше да се приеме като послание от гроба: зловещият ужас, който лъхаше от него, щеше да закове хората пред екраните.

Клипът щеше да се разпространи като епидемия само минути след пускането.

* Изчакай подкрепление (ит.) — Б. пр.

43.

Марта Алварес излезе от претъпканата стая за видеонаблюдение, след като остави Лангдън и невъзпитаната му сестра под дулата на пистолетите на охранителите. Кипеше от гняв. Отиде до един прозорец и погледна надолу към Пиаца дела Синьория. С облекчение забеляза паркираната отпред полицейска кола. Крайно време беше.

Все още не можеше да проумее защо толкова уважаван в професионалните си кръгове човек като Робърт Лангдън така нагло ще я измами, ще се възползва от любезността ѝ и ще открадне безценен експонат.

И Игнацио Бузони му е помогнал?! Направо немислимо!

Решена да даде на Игнацио да се разбере, тя извади мобилния си телефон и набра номера на кабинета му, който се намираше само на няколко преки в Музея на катедралата. Иззвъня само веднъж.

— Uffi cio di Ignazio Busoni* — отговори ѝ познат женски глас.

Марта бе близка със секретарката на Игнацио, но не беше в настроение за приятелски разговори.

— Eugenia, sono Marta. Devo parlare con Ignazio**.

Настъпи странна пауза, след това секретарката избухна в истеричен плач.

— Cosa succede? — попита Марта. „Какво е станало?“

Еуджения през сълзи ѝ каза, че току-що дошла на работа и разбрала, че предната вечер Игнацио е получил масивен инфаркт на една алея близо до катедралата. Около полунощ повикал линейка но лекарите не пристигнали навреме.

Игнацио беше мъртъв.

Краката на Марта се подгънаха. Сутринта бе чула по новините, че високопоставен общински служител е починал предната нощ, но и през ум не ѝ мина, че това е Игнацио.

— Eugenia, ascoltami*** — настоя Марта, като се мъчеше да запази спокойствие, докато набързо обясняваше какво е видяла току-що на записа от охранителните камери — как Игнацио краде посмъртната маска на Данте заедно с Робърт Лангдън, когото сега охранителите държаха на мушка.

Марта нямаше представа каква реакция очаква от Еуджения, но със сигурност не беше това, което чу.