Дан Браун - Ад

Музеят на Палацо Векио?

Провалът от предната вечер — фиаското, което бе на път да унищожи кариерата ѝ — се бе случил по улиците край Палацо Векио.

Полицейският бюлетин продължи на италиански и с много пукане по линията, което правеше думите почти неразбираеми, освен две, които се откроиха ясно: Данте Алигиери.

Тя се напрегна. Данте Алигиери?! Със сигурност това не беше съвпадение. Обърна се към Палацо Векио и погледна назъбената кула, която стърчеше над околните сгради.

Какво се бе случило в музея? И кога?

Вайента бе правила анализи на терен достатъчно дълго, за да знае, че съвпаденията са много по-редки, отколкото си мислят повечето хора. Музеят на Палацо Векио… и Данте? Това трябваше да е свързано с Лангдън.

От самото начало подозираше, че Лангдън ще се върне в стария град. Изглеждаше напълно логично — бе ходил точно там предната вечер, когато всичко започна да се обърква.

А сега, след като бе настъпило по-мъдрото утро, тя се зачуди дали Лангдън по някакъв начин не е успял да се добере до района около Палацо Векио, за да открие това, което търсеше — каквото и да бе то. Беше сигурна, че не е влязъл в стария град по моста. Имаше и други, но те бяха прекалено далече, за да се стигне до тях пеша от парка Боболи.

Забеляза екип от четирима мъже, които претърсваха реката под моста. На лодката им пишеше SOCIETA CANOTTIERI FIRENZE

— Клуб по гребане на Флоренция. Ярките червено-бели гребла се вдигаха и спускаха в идеален синхрон.

Дали Лангдън не бе преплувал реката с лодка? Изглеждаше твърде невероятно. Но нещо ѝ подсказваше, че съобщението за Палацо Векио е следа, на която би трябвало да обърне внимание.

— Всички да извадят фотоапаратите, per favore! — извика някаква жена на английски.

Вайента се обърна и видя една екскурзоводка да размахва голям пухкав оранжев пискюл, закачен на пръчка, в опит да преведе групата си туристи през Понте Векио.

— Над вас се намира най-големият шедьовър на Вазари! — продължи екскурзоводката с отработен ентусиазъм, вдигна пискюла по-високо и насочи погледите на всички нагоре.

Вайента не го бе забелязала досега, но по всичко личеше, че над магазините има и втори етаж.

— Коридорът Вазари — обяви екскурзоводката. — Дълъг е почти километър и е служил на Медичите като топла връзка между двореца Пити и Палацо Векио.

Вайента присви очи към коридора. Беше чувала за него, но знаеше много малко.

„Значи води до Палацо Векио?“

— Само малцина с много високопоставени връзки — продължи екскурзоводката — могат да влизат в коридора дори днес. В него има великолепна картинна галерия, която се простира по целия път от Палацо Векио до североизточния ъгъл на парка Боболи.

Вайента не доизслуша екскурзоводката.

Вече се бе втурнала към мотоциклета си.

* Полицията пристига след двайсет минути! (ит.) — Б. пр.

** Не сме виждали никого! (ит.) — Б. пр.

41.

Когато двамата със Сиена влязоха в малката контролна зала заедно с Марта и двамата охранители, шевовете на главата на Лангдън отново бяха започнали да пулсират.

Претъпканата стаичка бе преобразувана гардеробна с множество бръмчащи харддискове и монитори. Бе задушно и миришеше на застоял цигарен дим.

На Лангдън му се стори, че стените се стоварват върху него.

Марта седна пред монитора, на който вече бе пуснат черно-бял видеозапис от коридорчето, сниман от камера над вратата. Таймкодът показваше, че записът е от късната сутрин на предния ден — точно отпреди 24 часа — очевидно точно преди музеят да отвори и много преди пристигането на Лангдън и загадъчния il Duomino вечерта.

Охранителят превъртя видеото напред. Лангдън гледаше как потокът туристи преминава през коридорчето със забързани резки движения. Самата маска не се виждаше от тази гледна точка, но очевидно все още си беше на мястото, понеже посетителите спираха набързо, за да я погледнат и снимат, преди да отминат.

„Моля те, по-бързо“, помисли си Лангдън. Знаеше, че полицаите вече идват. Зачуди се дали не е по-добре със Сиена просто да се извинят и да бягат. Само че трябваше да изгледат това видео: каквото и да имаше на него, щеше да им даде отговори на много въпроси за целия този ад, който се бе изсипал на главите им.

Записът продължи да се превърта вече по-бързо и в залата се появиха следобедните сенки. Туристите влизаха и излизаха, после множеството започна да оредява и след това напълно изчезна. Когато таймкодът подмина 17:00 часа, светлините в музея угаснаха и всичко утихна.