Дан Браун - Ад

Влязоха и Лангдън затвори и залости вратата.

В помещението имаше множество шкафове, на които бяха изложени дървени макети на архитектурните проекти на Вазари за интериора на палата. Сиена почти не ги забеляза. Но пък забеляза, че стаята няма врати, нито прозорци и, както пишеше и долу, нямаше и изход.

— В средата на четиринайсети век — започна да шепти Лангдън — херцогът на Атина овладява палата и прави този таен маршрут за бягство, в случай че бъде нападнат. Нарича се Стълбището на атинския херцог и се спуска до малък отвор на странична улица. Ако стигнем дотам, никой няма да ни види, че излизаме. — Посочи един от макетите. — Погледни. Виждаш ли това там отстрани?

„Доведе ме тук, за да ми показва макети?“

Сиена хвърли тревожен поглед към миниатюрата и видя тайно стълбище, което се спускаше по цялата височина на палата до нивото на улицата и беше добре скрито между вътрешните и външните стени.

— Виждам стълбището, Робърт — каза раздразнено Сиена, — но то е от другата страна на палата. Никога няма да стигнем до него!

— Имай малко повече вяра — каза той с усмивка.

Изведнъж под тях се чу трясък, което им подсказа, че картата на Армения току-що е преодоляна. Те замряха и се заслушаха в стъпките на войниците, които тичаха по коридора. Никой от тях дори не предположи, че хората, които преследваха, биха се качили още по-нависоко… особено по малко стълбище с надпис „Не е изход“.

Щом шумът отдолу утихна, Лангдън тръгна уверено към един голям шкаф. Той беше квадратен, със страни около метър, и закрепен на около метър над пода. Без да се поколебае, Лангдън хвана дръжката и отвори вратата.

Сиена отстъпи назад от изненада.

Отвъд вратата се виждаше кухина… сякаш шкафът беше вход към друг свят. От другата страна бе непрогледен мрак.

— Хайде — каза Лангдън.

После взе фенерчето, което висеше на стената до отвора, и с изненадваща сръчност и сила се повдигна и се вмъкна през отвора.

* Карта на света (ит.) — Б. пр.

** Невидимия палат (ит.) — Б. пр.

*** Зала за архитектурни модели (ит.) — Б. пр.

46.

„La soffitta — помисли Лангдън. — Най-драматичният таван на света“.

Въздухът бе застоял и тежък, сякаш вековният гипсов прах бе станал толкова фин и лек, че отказваше да се слегне. Огромното пространство скърцаше и въздишаше, което създаваше у Лангдън усещането, че току-що е влязъл в корема на звяр.

Той стъпи стабилно на една широка греда, вдигна фенерчето и освети мрака.

Пред него се простираше на пръв поглед безкраен тунел, пресечен от дървена паяжина от триъгълници и правоъгълници, които се образуваха от кръстосването на гредите и други структурни елементи, които образуваха невидимия скелет на Залата на Петстотинте.

Лангдън бе разгледал това огромно подпокривно пространство по време на замъглената от виното разходка из тайните проходи преди няколко години. Приличащият на шкаф прозорец бил изрязан в стената на залата за архитектурни модели, за да могат посетителите да надничат през него с фенерчето и да разглеждат.

А сега Лангдън бе в самото таванско помещение и беше изненадан колко много архитектурата му напомня на тази на оборите в Нова Англия — традиционни сглобки между хоризонтални и напречни греди.

Сиена също бе влязла през отвора и стоеше зад него. Лангдън завъртя фенерчето, за да ѝ покаже необичайната обстановка.

От тази точка гледката по цялата дължина на подпокривното пространство приличаше на телескопично наредени един след друг триъгълници, които изчезват в безкрайността. Под краката им нямаше под, само голи подпорни греди.

Лангдън посочи право напред и каза с приглушен глас:

— Това е пространството точно над Залата на Петстотинте. Ако успеем да стигнем до другия край, знам как да се доберем до стълбището на атинския херцог.

Сиена хвърли скептичен поглед към лабиринта от греди и подпори, който се простираше пред тях. Единственият очевиден начин, по който можеха да преминат, бе да подскачат от греда на греда, както децата подскачат по траверси. Гредите бяха широки и здрави, но предизвикателството бе в това, че разстоянието между тях бе прекалено голямо, за да се прескочи безопасно.

— Не мога да прескачам от греда на греда — прошепна Сиена.

Лангдън също се съмняваше, че е способен на това, а падането означаваше сигурна смърт. Той насочи лъча на фенерчето надолу.

На два метра и половина под тях, окачена на метални пръти, имаше прашна хоризонтална повърхност — нещо като под, — която се простираше докъдето им виждаха очите. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше солидна, Лангдън знаеше, че е направена предимно от опънат плат, сега покрит с прах. Това бе обратната страна на окачения таван на Залата на Петстотинте — дървени рамки, на които бяха опънати трийсет и девет платна на Вазари, поставени хоризонтално едно до друго.