Дан Браун - Ад

Във вана доктор Елизабет Сински гледаше разсеяно към палата и се чудеше как тази криза успя да се задълбочи толкова много.

— Госпожо — каза дълбок глас до нея.

Тя се обърна уморено към войника. Той бе хванал ръката ѝ и държеше спринцовка.

— Просто не мърдайте.

Острата игла прониза плътта ѝ. Войникът ѝ направи инжекция.

— А сега заспивайте отново.

Докато затваряше очи, можеше да се закълне, че видя някакъв мъж Да я гледа от сенките. Носеше дизайнерски очила и пъстра вратовръзка. На лицето му имаше обрив. За миг си помисли, че го познава, но когато отвори очи, за да го погледне пак, той бе изчезнал.

48.

Лангдън и Сиена стояха в мрака, разделени от шест метра празен въздух. Падналата дъска се бе задържала на дървената рамка на „Апотеоза“ на Вазари. Все още светещото фенерче пък бе паднало върху платното и бе направило вдлъбнатина.

— Дъската зад теб — прошепна Лангдън. — Можеш ли да я придърпаш и да я изтикаш до мен?

— Ако опитам, другият ѝ край ще падне върху платното.

И Лангдън се боеше от това — последното, от което имаха нужда сега, бе да запратят голяма дъска през някое платно на Вазари.

— Имам идея — каза Сиена, която вече се придвижваше странично по гредата към стената. Лангдън я последва по своята греда. Когато стигнаха до стената, лъчът на фенерчето вече не ги осветяваше и бяха в почти пълен мрак.

— Там долу — прошепна Сиена и посочи тъмнината под тях. — Ръбът на рамката трябва да е закрепен някъде. Би трябвало да ме издържи.

Преди Лангдън да успее да възрази, Сиена се спусна по отвесната греда и стъпи на ръба на дървената рамка. Дървото проскърца, но издържа.

Сиена тръгна сантиметър по сантиметър покрай стената към Лангдън, сякаш вървеше по ръба на висока сграда. Рамката отново изскърца.

„Като по тънък лед“, помисли Лангдън.

Сиена наближи гредата, на която стоеше той, и Лангдън усети как у него отново се надига надежда, че все пак ще успеят да се измъкнат оттук навреме.

Изведнъж някъде в мрака се тресна врата и той чу бързи стъпки да се приближават по пътеката към тях. Появи се и лъч на фенерче, който обхождаше пространството и с всяка секунда се доближаваше. Надеждата на Лангдън отново угасна. Някой бе дошъл Да ги пресрещне — движеше се по главната пътека и щеше да им пресече пътя за бягство.

— Сиена, не спирай — прошепна той. Действаше по инстинкт. — Продължавай по цялата дължина на стената. В края има изход. Аз ще пресека пътя на този, който влезе.

— Не! — прошепна настойчиво Сиена. — Робърт, върни се!

Но Лангдън вече бе тръгнал обратно към централната греда и остави Сиена в мрака да се движи покрай страничната стена на два метра и половина под него.

Когато стигна до средата на подпокривното пространство, видя, че на платформата се е появил силует с фенерче в ръка. Спря до парапета и насочи лъча право в очите му.

Светлината заслепи Лангдън и той вдигна ръце, за да покаже, че се предава. Никога не се бе чувствал толкова уязвим — застанал върху тясна греда над Залата на Петстотинте, заслепен от ярък лъч.

Очакваше куршум или рязка заповед, но наоколо бе само тишина. След миг лъчът се плъзна далеч от лицето му и започна да обхожда мрака зад него, очевидно търсеше нещо… или някого. Когато светлината престана да го заслепява, Лангдън видя по-ясно силуета, който блокираше пътя му за бягство. Беше на жена, облечена в черно. Нямаше никакво съмнение, че косата ѝ под бейзболната шапка е щръкнала.

Мускулите му инстинктивно се стегнаха, когато в ума му нахлу сцената с умиращия на болничния под доктор Маркони.

„Тя ме намери. Дошла е да си довърши работата“.

Представи си гръцките гмуркачи, които плуват в подводния тунел и стигат до каменна стена.

Жената върна лъча към очите на Лангдън и прошепна:

— Господин Лангдън. Къде е приятелката ви?

По гърба му премина ледена тръпка. „Дошла е да убие и двама ни“.

Нарочно извърна очи от Сиена и погледна през рамо към посоката, от която бяха дошли.

— Тя няма нищо общо с това. Търсите мен.

Започна да се моли Сиена да продължи да се движи покрай стената. Ако успееше да подмине платформата, можеше тихичко да се промъкне зад жената с щръкналата коса и да стигне до вратата.

Убийцата отново вдигна фенерчето и обходи с лъча му празното подпокривно пространство зад него. Когато светлината се махна от очите му, той зърна фигура в мрака зад нея.

„О, боже, не!“

Сиена беше само на десет метра от нападателката им.