Дан Браун - Ад

Стисна зъби, събра всичките си сили, съсредоточи се отново върху Лангдън и Сиена и продължи да ги следва по улиците на Флоренция.

50.

Утринното слънце вече бе изгряло и хвърляше дълги сенки по тесните улички на стара Флоренция. Търговците бяха започнали да отварят металните решетки, които пазеха магазините и баровете им, във въздуха се носеше силен аромат на сутрешно еспресо и прясно изпечени кроасани. Въпреки острия глад Лангдън не спираше да върви. „Трябва да намеря маската… и да видя какво е скрито на задната ѝ част“.

Докато водеше Сиена на север по тясната Виа деи Леони, Лангдън с мъка свикваше с гледката на плешивата ѝ глава. Радикално променената ѝ външност му напомни, че той почти не я познава. Движеха се към Пиаца дел Дуомо — площада, на който бе намерен мъртъв Игнацио Бузони, след като се бе обадил за последен път по телефона.

„Робърт — бе успял да каже Игнацио, едва дишайки. — Това, което търсиш, е скрито на сигурно място. Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш. Рай двайсет и пет.

Божия благословия“.

„Рай двайсет и пет“, повтори си наум Лангдън, все още озадачен, че Игнацио Бузони си е спомнил достатъчно добре текста на Данте, за да цитира на прима виста точно определена песен.

Нещо в тази песен очевидно означаваше много за Бузони. Каквото и да бе то, Лангдън бе сигурен, че ще го разбере веднага щом успее да се докопа до книгата, което можеше без проблем да направи на много места по пътя.

От дългата до раменете перука главата бе започнала да го сърби и макар да се чувстваше малко глуповато в тази дегизировка, трябваше да признае, че импровизираният стайлинг на Сиена се оказа ефектен. Никой не им обръщаше внимание, дори и полицаите, които току-що бяха притичали покрай тях на път за Палацо Векио.

Сиена вървеше мълчаливо до него и Лангдън ѝ хвърляше от време на време по някой поглед, за да се увери, че е добре. Изглеждаше така, сякаш се бе пренесла в мислите си на километри оттук, вероятно се опитваше да приеме факта, че току-що бе убила жената, която ги преследваше.

— Давам една лира за мислите ти — поде той с надеждата да отвлече съзнанието ѝ от мъртвата жена, лежаща на пода на палата.

Сиена се изтръгна от дълбокия си размисъл.

— Мислех си за Зобрист — бавно каза тя. — Опитвах се да си спомня нещо друго за него.

— И?

Тя сви рамене.

— Повечето неща, които знам, ги научих от противоречивите есета, които написа преди няколко години. Те наистина ми се запечатаха в мозъка. А сред медицинската общност се разпространиха като епидемия. — Тя премигна. — Извинявай, изразих се неподходящо.

Лангдън мрачно се засмя.

— Продължавай.

— В най-общи линии есетата му заявяваха, че човешката раса е на прага на изчезването си и ако не се случи някое катастрофално събитие, което рязко да намали ръста на световното население, видът ни няма да оцелее и сто години.

Лангдън се обърна и се взря в нея.

— Само един век?

— Много жестока теза. Предсказаната от него времева рамка е значително по-малка от предишни предвиждания, но бе подкрепена с някои много убедителни научни данни. Създаде си доста врагове, като заяви, че всички лекари би трябвало да спрат да практикуват медицина, защото увеличаването на продължителността на човешкия живот само влошава проблема с пренаселеността.

Лангдън вече разбираше защо статиите му са се разпространили така бързо сред медицинското съсловие.

— Не беше изненадващо, че Зобрист бе незабавно атакуван от всички страни — продължи Сиена, — политици, духовенство, Световната здравна организация. Всички те му се присмиваха и го наричаха луд пророк, който просто се опитва да създаде паника. Бяха особено обидени от твърдението му, че ако днешната младеж реши да се възпроизведе, ще създаде потомци, които ще станат свидетели на края на човешката раса. Зобрист илюстрираше тезата си с „Часовника на Страшния съд“, който показва, че ако целият живот на човечеството се свие до един час, в момента се намираме в последните си секунди.

— Всъщност съм виждал този часовник в интернет — каза Лангдън.

— Да. Негов е и предизвика доста вълнения. Най-голямата съпротива срещу Зобрист обаче дойде, когато той заяви, че постиженията му в генното инженерство биха били много по-полезни за човечеството, ако се използват не за да се лекуват болести, а за да се създават.

— Какво!?

— Да, той твърдеше, че неговите технологии би трябвало да се използват, за да се ограничи ръстът на населението, като се създаде хибрид от щамове на зарази, който модерната медицина да не е в състояние да лекува.