Дан Браун - Ад

Бе влизал тук само веднъж, беше любопитен да види колекцията от произведения на изкуството, която се оказа само репродукции на прочути творби, свързани с Данте, от целия свят, но пък беше интересно да се видят събрани под един покрив.

Изведнъж Сиена се изпълни с надежда.

— Мислиш, че тук е изложен старинен екземпляр на „Божествена комедия“?

Лангдън се засмя.

— Не, но знам, че имат магазин за сувенири, в който се продават огромни плакати с целия текст на Дантевата „Божествена комедия“, напечатана с миниатюрен шрифт.

Тя го изгледа с леко отвращение.

— Е, по-добре е от нищо. Единственият проблем е, че очите ми са отслабнали, така че ти ще трябва да четеш текста.

— E chiusa — извика възрастен мъж, като ги видя да се приближават към вратата. — E il giorno di riposo.

„Почивен ден?“ Лангдън погледна объркано Сиена.

— Днес не е ли… понеделник?

— Флорентинците предпочитат понеделник да е част от уикенда — отвърна тя.

Лангдън простена и изведнъж си спомни необичайния календар на този град. Тъй като доларите на туристите се стичаха най-пълноводно през уикенда, много флорентински търговци бяха преместили християнския ден за почивка от неделя в понеделник, та почитането на традициите да не им се отразява зле на джоба.

За нещастие, осъзна Лангдън, това изключваше и другата възможност: Книжната борса, една от любимите му флорентински книжарници, където със сигурност щеше да има „Божествена комедия“.

— Някакви други идеи? — попита Сиена.

Лангдън помисли и кимна.

— Зад ъгъла има едно място, където се събират почитатели на Данте. Обзалагам се, че все някой ще носи книга, която ще можем да вземем назаем.

— Вероятно и то е затворено — предупреди го Сиена. — Почти всичко в този град почива в понеделник.

— На това място не биха си и помислили да направят нещо подобно — отвърна с усмивка Лангдън. — Църква е.

На петдесет метра зад тях, скрит в тълпата, човекът с кожния обрив и златната обица се бе облегнал на една стена и се възползваше от възможността да си поеме дъх. Дишането му не се подобряваше и му бе почти невъзможно да не обръща внимание на обрива на лицето си: особено чувствителна бе стана кожата около очите. Той свали дизайнерските очила и внимателно потърка с ръкав орбитите около очите си, като се опитваше да не разрани кожата. Когато си сложи очилата, видя, че Лангдън и Сиена тръгват пак. Събра сили Да ги последва, като дишаше възможно най-внимателно.

Няколко пресечки зад Лангдън и Сиена, в Залата на Петстотинте, агент Брюдер спря над потрошеното тяло на много добре познатата му жена с щръкналата коса. Клекна и взе пистолета ѝ, като внимателно извади пълнителя, преди да го предаде на хората си.

Бременната музейна работничка Марта Алварес стоеше встрани. Току-що бе разказала накратко изключително интересната история за това какво се бе случило с Робърт Лангдън след предната вечер — включително информацията, която Брюдер все още се опитваше са асимилира.

Лангдън твърдеше, че има амнезия.

Брюдер извади телефона си и набра. От другата страна на линията се позвъни три пъти, преди шефът му да вдигне.

— Да? Докладвай.

Брюдер заговори бавно, за да е сигурен, че всяка дума е правилно разбрана.

— Все още се опитваме да намерим Лангдън и момичето, но имаме интересно развитие. Ако е вярно… това променя всичко.

Ректора се опита да се изправи лице в лице с кризата.

Никога в кариерата си не бе предавал клиент и не бе развалял споразумение и със сигурност нямаше намерение да започва да го прави сега. Но в същото време подозираше, че може да се е оплел в сценарий, чиято цел се отклонява от това, което си бе представял.

Преди година прочутият генетик Бертран Зорбист се бе качил на борда на „Mendacium“ и бе помолил за убежище, в което да работи. По това време Ректора си мислеше, че Зорбист възнамерява да разработи някаква тайна медицинска процедура, чийто патент да увеличи и без това голямото му богатство. Консорциумът и преди бе наеман от параноични учени и инженери, които предпочитаха да работят в екстремно усамотение, за да предпазят от кражба безценните си идеи.

Като имаше всичко това предвид, Ректора прие клиента и не се учуди, когато хората от Световната здравна организация започнаха да го издирват. И когато се оказа, че директорът на СЗО доктор Елизабет Сински, както личеше по всичко, е приела за своя лична мисия да открие техния клиент.

Консорциумът винаги се бе изправял срещу мощни врагове.