Дан Браун - Ад

Една от особеностите на Санта Маргерита деи Черки беше, че в нея често се правеха концерти, а когато нямаше такива събития, вътре се пускаха записи от тези концерти, за да могат посетителите да се наслаждават на музика по всяко време.

Както и предполагаше, Лангдън чу тих запис на музика. Звуците се усилваха с приближаването им към почти незабележимия вход. Единствената индикация, че това наистина е правилното място, беше малката табела — пълна противоположност на яркото знаме пред Каза ди Данте, — която скромно съобщаваше, че това е Църквата на Данте и Беатриче.

Лангдън и Сиена влязоха в хладния полумрак. Интериорът беше строг и семпъл; всичко изглеждаше по-малко, отколкото си го спомняше Лангдън. Имаше само неколцина туристи, които седяха тихо на пейките и слушаха музика или разглеждаха любопитната колекция.

С изключение на олтара с Мадоната, дело на Нери ди Бичи почти всички оригинални произведения на изкуството бяха заменени със съвременни експонати, които представяха двете знаменитости — Данте и Беатриче, причината повечето посетители да търсят малкия параклис. На по-голямата част от картините бе нарисуван Данте с изпълнен с копнеж поглед по време на прочутата му първа среща с Беатриче, когато поетът — според собствения му разказ — моментално се влюбил. Творбите имаха много различно качество и повечето от тях според вкуса на Лангдън си бяха жив кич и местото им изобщо не бе тук. На една картина от този вид шапката на Данте изглеждаше така, сякаш я е откраднал от Дядо Коледа. Въпреки това повтарящият се образ на поета с нега в очите, взрян в своята муза Беатриче, не оставяше никакво съмнение, че това е църквата на мъчителната любов — невъзможната, несподелената, непостижимата.

Лангдън инстинктивно се обърна към простата плетена кошница, поставена до гроба на Беатриче. И тази сутрин както винаги тя бе пълна със сгънати листчета — собственоръчни писма от посетителите, адресирани до самата Беатриче.

Беатриче Портинари се бе превърнала в нещо като патрон на влюбените и според дългогодишната традиция написаните на ръка молби до нея се оставяха в кошницата с надеждата, че тя ще се намеси в полза на изпращача, вероятно ще накара някой да го обича повече или ще му помогне да намери истинската любов, или ще му даде сила да забрави отминала любов.

Преди много години, докато все още правеше проучвания за книгата си по история на изкуството, Лангдън се бе отбил в църквата, за да остави писмо в кошницата и да помоли музата на Данте не да му даде истинска любов, а да му влее от вдъхновението, което бе дало възможност на поета да напише своя голям труд — „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“**

Първият стих от Омировата „Одисея“ му се стори достойна молба и Лангдън тайно вярваше, че посланието му наистина е довело до отвъдната намеса на Беатриче, защото когато се прибра у дома, написа книгата си с необичайна лекота.

— Scusate! — проехтя внезапно гласът на Сиена. — Potete ascoltarmi tutti?***

Почти всички туристи се обърнаха към нея, някои с известна тревога.

Сиена се усмихна сладко и ги попита на италиански дали някой не носи със себе си „Божествена комедия“. След няколко странни погледа и поклащания на глави зададе въпроса на английски, но пак не постигна успех.

Възрастната жена, която метеше пред олтара, изсъска нещо злобно на Сиена и вдигна пръст към устните си, за да я призове да млъкне.

Сиена погледна Лангдън и се намръщи, сякаш питаше: „А сега какво?“

Обръщението ѝ към всички присъстващи не беше точно начинът, по който Лангдън си представяше, че ще процедират, но трябваше да признае, че очакваше по-добра реакция от тази, която тя получи. При предишни визити не бе забелязвал да липсват хора, които да четат „Божествена комедия“ в това свято място и да се наслаждават на пълното потапяне в света на Данте.

Но не и днес.

Вгледа се в една възрастна двойка, седнала в предната част на църквата, която не се бе размърдала. Плешивата глава на мъже бе сведена напред, брадичката му опираше в гърдите: очевидно се възползваше от момента да подремне. Жената до него изглеждаше съвсем будна, а изпод посивялата ѝ коса се показваше бял кабел на слушалки.

„Искрица надежда“, помисли си Лангдън и тръгна към двойката. Както бе предполагал, издайническите слушалки на жената бяха свързани с айфон, сложен в скута ѝ. Тя усети, че някой я гледа, вдигна очи и издърпа слушалките от ушите си.

Лангдън нямаше представа какъв език говори жената, но глобалното разпространение на айфоните и айпадите бе създало универсален речник, който се разпознаваше от всички националности като знаците за мъжка и дамска тоалетна.