Дан Браун - Ад

и в нея триж от Петър посветен.

Бегло си спомняше този откъс — неясна алюзия за политическата сделка, която е предложена на Данте от враговете му. Според историята „вълците“, които го прогонили от Флоренция, му казали, че може да се върне само ако се съгласи на публично обругаване — да застане пред цялото паство сам върху купела, в който е кръстен, само по долна риза, и да се покае.

В пасажа, който Лангдън току-що бе прочел, след като отказва сделката, Данте заявява, че ако някога се върне към купела на своето кръщение, няма да е по риза за покаяние, а с лавров венец на поет.

Лангдън вдигна пръст, за да придвижи текста по екрана, но жената изведнъж започна да протестира и да протяга ръка към айфона си: очевидно вече бе решила да не е толкова щедра.

Лангдън почти не я чуваше. Части от секундата преди ръката му да докосне екрана, погледът му се плъзна по стих, който виждаше за втори път.

… бих бил поет с венец удостоен…

Взря се в думите и осъзна, че в желанието си да види споменато конкретно място, за малко да пропусне яркия знак в самото начало на песента.

… купела на моето кръщение…

Флоренция бе дом на един от най-прочутите кръщелни купели, който от повече от седемстотин години се използваше за пречистване и кръщение на младите флорентинци — сред които и самият Данте Алигиери.

Лангдън веднага си представи сградата, в която се намираше този купел. Беше великолепна осмоъгълна постройка, в много отношения по-божествена от самата катедрала. Зачуди се дали е прочел всичко необходимо.

„Дали точно тази сграда е имал предвид Игнацио?“

Лъч златна светлина премина през ума му и в него се материализира красив образ — впечатляващи бронзови порти, ярки и блеснали под утринното слънце.

„Знам какво се е опитвал да ми каже Игнацио!“

Всички съмнения се изпариха миг по-късно, когато осъзна, че Игнацио Бузони е един от малкото хора във Флоренция, които могат да отключат тези порти.

„Робърт, вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш“.

Подаде айфона на възрастната жена и ѝ благодари многословно.

Втурна се към Сиена и ѝ прошепна развълнувано:

— Знам кои врати е имал предвид Игнацио! Вратите на Рая!

Сиена беше скептична.

— Вратите не Рая? Те не са ли… на небето?

— Всъщност — каза Лангдън, усмихна ѝ се хитро и тръгна към вратата, — ако знаеш къде да гледаш, Флоренция наистина е раят.

* Нов живот (ит.) — Б. пр.

** Превод Николай Вранчев — Б. пр.

*** Извинете. Чувате ли всички? (ит.) — Б. пр.

53.

„Бих бил поет… връз купела на моето кръщение“.

Думите на Данте отекваха в съзнанието на Лангдън, докато водеше Сиена на север по тясната алея, известна като Виа дело Студио. Целта им лежеше напред и с всяка стъпка Лангдън изпитваше все по-голяма увереност, че са на прав път и че са се откъснали от преследвачите си.

„Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш“.

Когато приближиха края на подобната на пролом алея, чуха оживени гласове. Внезапно стените от двете им страни изчезнаха и те се озоваха на просторно открито пространство.

Пиаца дел Дуомо.

Огромният площад с неговата сложна мрежа от постройки беше старият религиозен център на Флоренция. Днес той бе по-скоро туристически център и вече беше пълен с автобуси и посетители, тълпящи се около прочутата катедрала.

Тъй като излязоха в южната част на пиацата, Лангдън и Сиена се озоваха отстрани на катедралата, пред зашеметяващия екстериор от зелен, розов и бял мрамор. Сградата беше поразителна колкото с блясъка, красотата и художественото майсторство, с което бе построена, толкова и с размерите си — продължаваше сякаш безкрайно и в двете посоки и пълната ѝ дължина почти се равняваше на дължината на монумента Вашингтон, ако беше полегнал на земята.

Въпреки че традиционните монохромни каменни филиграни бяха изоставени и сменени с необичайно ярка смес от цветове, постройката беше чисто готическа — класическа, здрава и трайна. При първото си идване във Флоренция Лангдън беше намерил архитектурата за едва ли не крещяща. При по-късните си посещения обаче откри, че изучава сградата часове наред, странно завладян от необичайното ѝ естетическо въздействие, докато най-сетне не започна да оценява по достойнство бляскавата ѝ красота.

Ил Дуомо, или по-официално, катедралата „Санта Марие дел фиоре“, освен че бе дала прякора на Игнацио Бузони, дълго време била не само духовно сърце на Флоренция, но и вековен център на драми и интриги. Бурното минало на сградата варираше от дългите и ожесточени спорове относно много хуления стенопис „Страшният съд“ на Вазари върху вътрешната страна на купола… до горещо диспутираното съревнование за избор на архитект за построяването на самия купол.