Векове наред в осмоъгълното светилище са били кръщавани безброй видни личности, сред които и самият Данте.
„Бих бил поет… връз купела на моето кръщение“.
Поради изгнанието си на Данте така и не му било позволено Да се върне на това свещено място, мястото на кръщаването си, макар че Лангдън се надяваше все повече посмъртната маска на Данте най-сетне да се върне на постамента си в резултат на невероятната серия от събития от последната нощ.
„Баптистерият — помисли си Лангдън. — Точно тук Игнацио би трябвало да е скрил маската, преди да умре“. Спомни си отчаяното телефонно съобщение на Игнацио и за един смразяващ момент си представи как пълният мъж, притиснал ръце към гърдите си, прекосява със залитане пиацата, влиза в алеята и прави последното си телефонно обаждане, след като е оставил маската на сигурно място в баптистерия.
„Вратите са отворени за теб“.
Погледът му не се откъсваше от баптистерия. Сиена вървеше така настойчиво и енергично, че Лангдън едва успяваше да не изостава. Дори оттук виждаше как масивните централни врати на баптистерия блестят под лъчите на слънцето.
Изработени от позлатен бронз и високи над четири метра и половина, вратите бяха дело на Лоренцо Гиберти и за изработването им били нужни повече от двайсет години. Бяха украсени с десет пана, изпълнени с толкова изящни библейски сцени, че Джорджо Базари нарекъл портите „несъмнено съвършени във всяко отношение и… най-великолепният шедьовър, създаван някога“.
А възторженият отзив на Микеланджело дал на вратите прякора, с който те бяха известни и до днес. Великият художник заявил, че те са толкова прекрасни, че били достойни да бъдат… врати на Рая.
54.
„Библия в бронз“ — помисли си Лангдън, докато се възхищаваше на прекрасните врати. Блестящите „Врати на Рая“ на Гиберти бяха разделени на десет квадратни пана, като във всяко бе изобразена важна сцена от Стария завет. Скулптурният разказ на Гиберти започваше от Райската градина, минаваше през Мойсей и стигаше до храма на цар Соломон; развиваше се на две колони, всяка с по пет пана.
През вековете отделните зашеметяващи сцени бяха дали началото на своеобразно състезание по популярност. Художници и историци на изкуството, като се започне от Ботичели и се стигне до съвременните критици, яростно защитаваха своите предпочитания за „най-доброто пано“. Според общия консенсус победителят беше паното с Яков и Исав — централното пано на лявата колона, за което се твърдеше, че е избрано заради впечатляващия брой художествени методи, използвани при създаването му. Лангдън обаче подозираше, че реалната причина за първенството на паното се дължи на факта, че именно върху него Гиберти е избрал Да сложи името си.
Преди няколко години Игнацио Бузони беше показал с гордост вратите на Лангдън и стеснително бе признал, че след половин хилядолетие наводнения, вандализъм и замърсен въздух позлатените врати тихомълком били сменени с точни копия и оригиналите били прибрани в Музео дел Опера дел Дуомо за реставрация. Лангдън тактично не спомена на Бузони, че този факт му е добре известен и че всъщност това са вторите „фалшиви“ врати на Гиберти, които вижда — бе попаднал на първите случайно, когато проучваше лабиринтите на катедрала „Грейс“ в Сан Франциско и откри, че копията на „Вратите на Рая“ на Гиберти служат като главна порта на катедралата от средата на двайсети век.
Докато Лангдън стоеше пред шедьовъра на Гиберти, погледът му се спря върху краткото информационно табло наблизо. Една проста фраза на италиански привлече вниманието му и го стресна.
La peste nera. Черната смърт. „Боже мой — помисли си Лангдън — Тя е навсякъде!“ Според таблото вратите били поръчани като „оброк“ на Бог, израз на благодарност, че Флоренция е успяла да преживее чумата.
Насили се да погледне отново Вратите на Рая. Думите на Игнацио отекваха в главата му. „Вратите са отворени за теб, но трябва да побързаш“.
Въпреки обещанието на Игнацио Вратите на Рая определено бяха затворени както винаги, с рядкото изключение на някой голям религиозен празник. Обикновено туристите влизаха в баптистерия от входа на северната страна.
Сиена беше застанала на пръсти до него и се опитваше да види през тълпата.
— Няма дръжки — каза тя. — Нито ключалка. Нищо.
„Така е“, помисли си Лангдън. Гиберти не би съсипал шедьовъра си с нещо така прозаично като дръжка.
— Вратите се отварят навътре . И се заключват от другата страна.
Читать дальше