Дан Браун - Ад

Филипо Брунелески накрая спечелил доходоносната поръчка и завършил купола, най-големия от вида си по онова време. И до ден-днешен самият Брунелески можеше да се види като статуя, седнал отвън до Палацо деи Каноничи и загледан доволен към шедьовъра си.

Тази сутрин, когато вдигна очи към прочутия купол с червени плочки, истински архитектурен подвиг за епохата си, Лангдън си спомни времето, когато му бе хрумнала глупавата идея да се покатери на върха му. Тясното задръстено с туристи стълбище се бе оказало едно от най-потискащите и клаустрофобични места, на които беше попадал. Въпреки това Лангдън беше благодарен за изпитанията, през които бе преминал при изкачването на Купола на Брунелески, тъй като това го беше подбудило да прочете интересната книга на Рос Кинг със същото заглавие.

— Робърт? — обади се Сиена. — Идваш ли?

Лангдън откъсна поглед от купола и едва сега осъзна, че се е заковал на място, за да се възхити на архитектурата.

— Извинявай.

Продължиха, като се придържаха към периметъра на площада. Сега катедралата се намираше от дясната им страна и Лангдън забеляза, че туристите вече излизат от страничните изходи и отбелязват обекта като посетен в списъците си на забележителности.

Отпред се издигаше характерният силует на кампанила — втората от трите постройки в катедралния комплекс. По-известна като Камбанарията на Джото, кампанилата недвусмислено показваше, че е част от катедралата. Украсена със същите розови, зелени и бели облицовъчни камъни, кулата се устремяваше към небето на зашеметяващата височина от осемдесет и пет метра. Лангдън винаги бе намирал за изумително, че стройната постройка е останала на мястото си през всички тези векове, преживявайки земетресенията и капризите на времето, особено като се има предвид колко тежка бе в горната си част — върхът ѝ поддържаше камбани с общо тегло девет тона.

Сиена крачеше енергично до него и нервно оглеждаше небето около камбанарията в търсене на разузнавателното хеликоптерче, но за щастие него го нямаше. Въпреки ранния час тълпата беше доста многолюдна и Лангдън бе доволен.

Докато вървяха към кампанилата, минаха покрай редица карикатуристи, които стояха зад триножниците си и рисуваха крещящи скечове на туристи — тийнейджър със скейтборд, момиче с шини на зъбите, размахващо стик за лакрос, младоженци на медения си месец, целуващи еднорог. Лангдън донякъде се развесели, докато гледаше как всичко това се върши на същото свещено място, където Микеланджело е разполагал собствения си триножник като момче.

Продължиха бързо покрай камбанарията на Джото, завиха надясно и продължиха през площада направо към централния вход на катедралата. Тук тълпата беше най-гъста, туристи от цял свят насочваха телефони и видеокамери към пъстроцветната фасада.

Лангдън почти не поглеждаше нагоре; вниманието му беше привлечено от много по-малката постройка, която вече се виждаше. Точно срещу главния вход на Санта Мария дел Фиоре беше разположена третата и последна сграда от катедралния комплекс.

И любимата на Лангдън.

Баптистерият „Сан Джовани“.

Украсен със същите многоцветни камъни и пиластри на ивици като катедралата, баптистерият се различаваше от по-голямата постройка с поразителната си форма — идеален осмоъгълник. Приличащата според някои на торта постройка беше разделена на три ясно обособени пояса, увенчани с бял полегат покрив.

Лангдън знаеше, че осмоъгълната форма няма нищо общо с естетиката, а е изцяло свързана със символизма. В християнството числото осем се свързваше с прераждането и пресъздаването. Осмоъгълникът служеше като нагледно напомняне за шестте дни на Сътворението на небето и земята, съботата и осмия ден, на който християните се „прераждат“ или „пресътворяват“ чрез кръщението. Осмоъгълникът се бе превърнал в често срещана форма за баптистериите по цял свят.

Макар да смяташе баптистерия за една от най-поразителните сгради във Флоренция, Лангдън винаги бе мислил, че изборът на мястото му е малко несправедлив. Почти навсякъде другаде баптистериите бяха в центъра на вниманието. Тук обаче, в сянката на двата си колосални съседа, сградата създаваше впечатлението за изтърсак.

„Докато не влезеш вътре“ — напомни си Лангдън, представяйки си главозамайващите мозайки от интериора, които бяха толкова живописни, че ценителите от миналото твърдели, че таванът наподобявал самия рай. „Ако знаеш къде да гледаш — иронично бе казал Лангдън на Сиена, — Флоренция наистина е раят“.