Дан Браун - Ад

А последното нещо го накара да се засмее. Изпитваше отчасти облекчение, че си го е върнал… и донякъде срам, че толкова държи на него.

„Часовникът ми с Мики Маус“.

Веднага си сложи предназначения за колекционери часовник. Допирът на стара кожа на китката му го изпълни със странно чувство за сигурност. Когато си облече дрехите и обу обувките си, се почувства едва ли не отново в собствената си кожа.

Излезе, понесъл крехката пратка в хотелска чанта, която бе заел от рецепционистката. Вечерта бе необичайно топла, което засилваше усещането, че сънува, докато вървеше по улицата към самотната кула на Палацо Векио.

Името му фигурираше в списъка за среща с Марта Алварес. Охраната го упъти към Залата на Петстотинте, която още бе пълна с туристи. Лангдън бе дошъл точно навреме и очакваше Марта да го посрещне на прага, но нея я нямаше никаква.

Той махна на една минаваща екскурзоводка.

— Scusi? Dove passo trovare Marta Alvarez?*

Екскурзоводката ce усмихна широко.

— Signora Alvarez?! Тя не е тук! Има бебе! Каталина! Molto bella!

Лангдън се зарадва на добрата новина.

— Ahh… che bello — отвърна той. — Stupendo!**

Докато екскурзоводката се отдалечаваше, Лангдън се зачуди какво да прави с пакета, който носеше.

Бързо взе решение и прекоси препълнената Зала на Петстотинте, минавайки под стенописа на Вазари към музея на двореца, като внимаваше да стои по-надалеч от охраната.

Накрая се озова при тясното andito на музея. Проходът беше тъмен и преграден с въже и надпис CHIUSO/ЗАТВОРЕНО.

Лангдън се огледа и се пъхна под въжето в тъмния проход. Бръкна в торбата, внимателно извади ценния пакет и махна предпазната опаковка.

Посмъртната маска на Данте отново впери поглед в него. Крехкият гипс все още беше в оригиналната си найлонова торба, след като по молба на Лангдън маската беше взета от сейфа на гарата във Венеция. Изглеждаше в идеално състояние, с едно-единствено изключение — добавеното стихотворение, написано на елегантна спирала по вътрешната ѝ страна.

Лангдън погледна старата витрина. „Маската на Данте е изложена с лицето напред… никой няма да забележи“.

Той внимателно извади маската от плика и много старателно я постави на стойката ѝ във витрината. Маската се намести в подложката си от червено кадифе.

Лангдън затвори витрината и остана за момент пред нея, загледан в бледото лице на Данте, което се рееше като призрак в тъмното. „Най-сетне у дома“.

Преди да излезе, Лангдън дискретно махна стълбчетата с въжето и надписа. Докато прекосяваше галерията, спря една млада екскурзоводка.

— Signorina? Трябва да включите лампите над посмъртната маска на Данте. Много е трудно да се види в тъмното.

— Съжалявам, но изложбата е затворена — отвърна младата жена. — Маската на Данте не е там.

— Странно — изненада се Лангдън. — Тъкмо ѝ се възхищавах.

Екскурзоводката се стресна.

И докато тя тичаше към andito, Лангдън тихомълком се измъкна от музея.

* Извинете? Къде мога да открия Марта Алварес? (ит.) — Б. пр.

** Ах, колко хубаво. Великолепно! (ит.) — Б. пр.

Епилог

Самолетът на „Алиталия“ за Бостън се носеше на десет хиляди метра над Бискайския залив.

Робърт Лангдън беше погълнат от евтиното томче на „Божествена комедия“. Ритъмът на мелодичната стъпка terza rima, в съчетание с мъркането на двигателите, почти го беше хипнотизирал. Думите на Данте се лееха от страницата и резонираха в сърцето му, сякаш бяха написани специално за него и точно за този момент.

Напомни си, че поемата на Данте не е посветена толкова на мъките в ада, колкото на силата на човешкия дух да издържа всякакви изпитания, независимо колко тежки са те.

Пълната луна беше изгряла и светеше ослепително ярко, скривайки всички други небесни тела. Лангдън се взираше в огромната шир, изгубен в мисли за случилото се през последните няколко дни.

„Най-мрачните места в ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза“. Лангдън никога не бе разбирал по-ясно значението на тези думи. „В опасни времена няма по-голям грях от бездействието“.

Знаеше, че самият той е виновен за това, наред с милиони други. Когато ставаше въпрос за положението на света, отрицанието се превръщаше в глобална пандемия. Лангдън си обеща никога да не забравя това.

Докато самолетът се носеше на запад, той си помисли за двете храбри жени, които в момента бяха в Женева, посрещаха открито бъдещето и търсеха път през предизвикателствата на един променен свят.

На хоризонта се появиха облаци, запълзяха бавно в небето и закриха луната и ярката ѝ светлина.