Дан Браун - Ад

— Много мило от твоя страна — отвърна той. — Но ще си много заета да говориш за бъдещето. Последното, от което ще имаш нужда, е някакъв си старомоден професор да те забавя.

Тя го погледна озадачено.

— Мислиш, че си твърде стар за мен, така ли?

Лангдън се разсмя.

— Сиена, аз определено съм твърде стар за теб!

Тя се размърда смутено.

— Добре… но поне ще знаеш къде можеш да ме намериш. — Успя да свие рамене като малко момиче. — Така де… ако някога поискаш да ме видиш отново.

Той ѝ се усмихна.

— С най-голямо удоволствие.

Думите му донякъде повдигнаха духа ѝ, но въпреки това мълчанието помежду им се проточи. И двамата не знаеха как да се сбогуват.

Докато се взираше в американския професор, Сиена почувства приток на емоции, с които не беше свикнала. Най-неочаквано се надигна на пръсти и го целуна по устните. Когато се отдръпна, в очите ѝ блестяха сълзи.

— Ще ми липсваш — прошепна тя.

Лангдън се усмихна нежно и я прегърна.

— И ти на мен.

Останаха дълго така в прегръдките си, не искаха да се разделят. Накрая Лангдън наруши мълчанието.

— Има една стара поговорка… често приписвана на самия Данте… — Той замълча. — Запомни нощта… защото е начало на вечността.

— Благодаря, Робърт — каза тя и сълзите ѝ потекоха. — Най-сетне имам цел.

Лангдън я придърпа към себе си.

— Все казваш, че искаш да спасиш света, Сиена. Това може да е твоят шанс.

Сиена се усмихна и се извърна.

Докато вървеше сама към чакащия С-130, се замисли за всичко, което се бе случило… всичко, което все още можеше да се случи… и за всички възможни варианти на бъдещето.

„Запомни нощта — повтори наум, — защото е начало на вечността“.

Докато се качваше в самолета, се молеше Данте да е прав.

104.

Бледото следобедно слънце се бе спуснало над Пиаца дел Дуомо, лъчите му се отразяваха от белите плочки на камбанарията на Джото и хвърляха дълги сенки върху великолепната катедрала „Санта Мария дел Фиоре“.

Прощаването с Игнацио Бузони тъкмо започваше. Робърт Лангдън влезе тихо и си намери свободно място. Беше доволен, че животът на Игнацио се почита тук, в неподвластната на времето базилика, за която той се бе грижил толкова години.

Въпреки живописната си фасада отвътре катедралата на Флоренция бе строга, празна и сурова. Но днес в аскетичното светилище сякаш цареше празнична атмосфера. Представители на правителството, приятели и колеги от цяла Италия се бяха събрали в църквата, за да си спомнят жизнерадостния грамаден мъж, когото с такава обич бяха наричали il Duomino.

Медиите бяха съобщили, че Бузони починал по време на любимото си занимание — нощна разходка около Дуомо.

Тонът на прощаването беше изненадващо приповдигнат, с хумористични коментари от приятели и роднини; един колега отбеляза, че любовта на Бузони към ренесансовото изкуство по негово собствено признание можела да се сравнява единствено със страстта му по спагети болонезе и будино с карамел.

След службата, докато опечалените се събираха на групички и си разказваха различни случки от живота на Игнацио, Лангдън се разходи из катедралата, като се наслаждаваше на произведенията на изкуството, които Бузони така бе обичал… „Страшният съд“ на Базари под купола, витражите на Донатело и Гиберти, часовника на Учело и често оставащата незабелязана мозайка, украсяваща пода.

В един момент се озова пред познато лице — лицето на Данте Алигиери. Изобразен в легендарната фреска на Микелино, великият поет стоеше пред Чистилището с протегнати напред ръце, сякаш смирено поднасяше шедьовъра си „Божествена комедия“.

Лангдън неволно се запита какво ли би си помислил Данте, ако научи какво въздействие има поемата му върху света векове по-късно, в едно бъдеще, което дори флорентинският поет не би могъл да си представи.

„Открил е вечен живот“ — помисли си Лангдън, като си спомни възгледите на древногръцките философи за славата, че човек е жив, докато се споменава името му.

Беше ранна вечер, когато прекоси площад „Санта Елизабета“ и се върна в елегантния хотел „Брунелески“. Изпита облекчение, когато откри, че в стаята му го очаква обемист пакет.

Пратката най-сетне беше пристигнала.

„Пратката, за която помолих Сински“.

Бързо сряза лентата на кутията и извади безценното ѝ съдържание, доволен, че то е грижливо опаковано и увито в защитен найлон с мехурчета.

За изненада на Лангдън, в кутията имаше и някои други неща. Явно Елизабет Сински беше използвала значителното си влияние, за да намери малко повече от онова, което бе поискал. Вътре Лангдън намери собствените си дрехи — риза, панталони в цвят каки и сакото си от туид, грижливо изпрани и изгладени. Дори мокасините му бяха там, при това лъснати. Със задоволство откри и портфейла си.