Дан Браун - Ад

— Робърт — съчувствено рече Сиена, — генното инженерство не е ускоряване на еволюционния процес. А естествено развитие на нещата. Забравяш, че именно еволюцията е създала Бертран Зобрист. Неговият интелект е продукт именно на процеса, описан от Дарвин… еволюция във времето. Редкият талант на Бертран в областта на генетиката не е някакво божествено откровение… а продукт на години интелектуално развитие на човечеството.

Лангдън се замисли върху думите ѝ.

— И като дарвинист — продължи тя, — ти знаеш, че природата винаги намира начин да регулира човешката популация — чуми, глад, наводнения. Но нека те попитам нещо — възможно ли е този път природата да е открила друг начин? Вместо да ни праща ужасни бедствия и нещастия… може би чрез процеса на еволюцията природата е създала учен, открил различен начин за намаляване на числеността ни във времето. Без чуми. Без смърт. Просто вид, който е в по-добра хармония с околната си среда…

— Сиена — прекъсна я Сински. — Късно е. Трябва да тръгваме. Но преди това искам да изясним още едно нещо. Тази нощ неведнъж казахте, че Бертран не е злодей… че е обичал човечеството и че просто е копнеел толкова силно да спаси нашия вид, че е предприел тази драстична мярка.

Сиена кимна.

— Целта оправдава средствата — каза тя, цитирайки прочутия флорентински политолог теоретик Макиавели.

— Кажете ми, вие самата вярвате ли, че целта оправдава средствата? Вярвате ли, че целта на Бертран да спаси света е толкова благородна, че оправдава пускането на този вирус?

Настъпи напрегната тишина.

Сиена се наведе напред. Изражението ѝ бе решително.

— Доктор Сински, както ви казах, според мен постъпката на Бертран беше безразсъдна и изключително опасна. Ако можех да го спра, щях да го направя на мига. Трябва да ми повярвате.

Елизабет Сински се пресегна и нежно хвана ръцете ѝ.

— Вярвам ти, Сиена. Вярвам на всяка твоя дума.

103.

В малките часове въздухът на летище „Ататюрк“ бе студен и влажен. Лека мъгла се стелеше по настилката около частния терминал.

Лангдън, Сиена и Сински пристигнаха с автомобил и бяха посрещнати отпред от служител на СЗО.

— Готови сме за тръгване когато кажете, мадам — каза той, докато въвеждаше тримата в скромната сграда на терминала.

— А как стоят нещата с господин Лангдън? — попита Сински.

— Частен самолет до Флоренция. Временните му документи вече са на борда.

Сински кимна и попита:

— А другият въпрос, за който говорихме?

— Вече се работи по него. Пратката ще пристигне при първа възможност.

Сински благодари на мъжа. Той излезе и тръгна към самолета, а тя се обърна към Лангдън.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете? — Усмихна му се уморено и приглади назад дългата си сребриста коса, като я прибра зад ушите.

— Предвид ситуацията — шеговито отвърна Лангдън, — едва ли един професор по история на изкуството има с какво толкова да помогне.

— Помогнахте предостатъчно — каза Сински. — Много повече, отколкото си давате сметка. Включително и… — Обърна се към Сиена, но младата жена се беше отдалечила. Стоеше на двайсетина метра от тях до големия прозорец и гледаше чакащия С-130. Изглеждаше потънала в мисли.

— Благодаря, че ѝ се доверихте — тихо каза Лангдън. — Имам чувството, че е преживяла много.

— Подозирам, че двете със Сиена Брукс имаме много да научим една от друга. — Сински му протегна ръка. — Всичко добро, професоре.

— И на вас — каза Лангдън, докато се ръкуваха. — Желая ви късмет в Женева.

— Ще ни е нужен — рече тя и кимна към Сиена. — Ще ви оставя насаме. Пратете я, когато приключите.

Докато вървеше през терминала, Сински бръкна разсеяно в джоба си, извади двете половини на счупения амулет и ги стисна.

— Не се отказвайте от жезъла на Асклепий! — извика Лангдън зад нея. — Може да се поправи.

— Благодаря — отвърна Сински и му махна. — Надявам се, че всичко може да се поправи.

Сиена Брукс стоеше сама до прозореца и гледаше светлините на пистата, които изглеждаха призрачни в разпълзялата се мъгла и събиращите се облаци. Върху контролната кула в далечината гордо се вееше турското знаме — червено, с древните символи на полумесеца и звездата — останки от Османската империя в модерния свят.

— Една турска лира за мислите ти? — обади се дълбок глас зад нея.

Сиена не се обърна.

— Иде буря.

— Знам — тихо отвърна Лангдън.

След дълго мълчание Сиена се обърна към него.

— И на мен ми се иска да дойдеш в Женева.