Дан Браун - Ад

Млад мъж от консулството надникна през отворената врата.

— Мадам? Робърт Лангдън е тук.

— Благодаря — отвърна тя. — Да влезе.

Преди двайсет минути Лангдън се беше свързал с нея по телефона и бе обяснил, че Сиена Брукс му се е изплъзнала, след като откраднала катер и избягала в морето. Сински вече бе чула новината от властите, които още претърсваха района, но без резултат.

Сега, когато високата фигура на Лангдън се материализира на прага, тя едва го позна. Костюмът му бе мръсен, тъмната му коса разрошена, а очите му изглеждаха уморени и хлътнали.

— Професоре, добре ли сте?

Лангдън се усмихна уморено.

— Имал съм и по-спокойни нощи.

— Моля — каза тя и посочи един стол. — Сядайте.

— Заразата на Зобрист — започна Лангдън без никакви предисловия, докато сядаше. — Мисля, че е била пусната преди седмица.

Сински кимна търпеливо.

— Да, ние стигнахме до същото заключение. Засега няма съобщения за някакви симптоми, но изолирахме образци и вече се подготвяме за усилени проучвания. За съжаление може да минат дни и дори седмици, преди да научим какво представлява този вирус… и какво може да прави.

— Това е векторен вирус — каза Лангдън.

Сински наклони глава настрани. Беше изненадана, че той изобщо знае този термин.

— Моля?

— Зобрист е създал разпространяван по въздуха векторен вирус, способен да променя човешката ДНК.

Сински рязко скочи, като преобърна стола си. „Абсолютно невъзможно!“

— Какво ви кара да твърдите подобно нещо?

— Сиена — тихо отвърна Лангдън. — Тя ми каза. Преди половин час.

Сински опря ръце на бюрото и впери поглед в Лангдън. Изведнъж беше престанала да му вярва.

— Значи не е избягала?

— Определено избяга — отвърна той. — Беше свободна, в катер в морето, и лесно можеше да изчезне завинаги. Но размисли. Върна се по собствена воля. Иска да ви помогне в решаването на кризата.

Сински рязко се изсмя.

— Простете, ако не съм склонна да се доверя на госпожица Брукс, особено след като изказва подобни изсмукани от пръстите твърдения.

— Аз ѝ вярвам — с непоколебим тон каза Лангдън. — И щом тя твърди, че това е векторен вирус, може би е по-добре да се вслушате в нея.

Сински изведнъж се почувства ужасно изтощена. Умът ѝ се мъчеше да анализира думите на Лангдън. Тя отиде до прозореца и се загледа навън. „Вирусен вектор, променящ ДНК?“ Колкото невероятна и ужасяваща да изглеждаше подобна перспектива, тя трябваше да признае, че в нея имаше зловеща логика. В края на краищата Зобрист беше генен инженер и знаеше от личен опит, че и най-малката мутация в един-единствен ген може да има катастрофални последици върху тялото — тумори, увреждане на органи и болести на кръвта. Дори такава ужасна болест като циститната фиброза, която удавя жертвата в собствените ѝ храчки, се причиняваше от съвсем незначителна мутация в регулаторен ген в седмата хромозома.

Специалистите вече започваха да лекуват тези генетични заболявания с рудиментарни векторни вируси, които се инжектираха направо в пациента. Тези незаразни вируси бяха програмирани да пътуват в човешкото тяло и да инсталират ДНК заместител, който поправяше повредените участъци. Но подобно на всички науки, този нов дял от познанието също си имаше своите тъмни страни. Ефектите от векторните вируси можеха да бъдат както благоприятни, така и унищожителни… в зависимост от намеренията на създателя им. Ако вирусът бъде програмиран да вкара повредена ДНК в здрави клетки, резултатът можеше да е съсипващ. Нещо повече, ако подобен вирус бъде създаден да бъде силно заразен и да се пренася по въздуха…

Сински потръпна при тази мисъл. „Що за генетичен ужас е измислил Зобрист? Как възнамерява да окастри човешкото стадо?“

Знаеше, че намирането на отговора може да отнеме седмици. Човешкият генетичен код съдържаше сякаш безкраен лабиринт от химични пермутации. Перспективата той да бъде претърсен изцяло с надеждата да бъде открита конкретната промяна на Зобрист бе като търсенето на прословутата игла в купа сено… без дори да знаеш на коя точно планета се намира купата.

— Елизабет? — Дълбокият глас на Лангдън я върна в реалността.

Сински се обърна от прозореца и го погледна.

— Чухте ли ме? — попита той, продължаваше да седи спокойно.

— Сиена е искала да унищожи вируса не по-малко от вас.

— Искрено се съмнявам в това.

Лангдън въздъхна и стана.

— Мисля, че е по-добре да ме изслушате. Малко преди смъртта си Зобрист е написал на Сиена писмо, в което е обяснил какво е постигнал. Описал е точно какво ще направи вирусът… как ще ни атакува… и как ще постигне целта си.