Дан Браун - Ад

— Може би, но за съжаление съм се научила да очаквам най-лошото от онези, които държат властта.

В далечината се чуваше бръмчене на хеликоптер. Лангдън погледна между дърветата към Пазара на подправките и видя светлините на машината да се появяват зад хълма и да се спускат към кейовете.

Сиена се напрегна.

— Трябва да тръгвам — рече тя, стана и погледна на запад към моста „Ататюрк“. — Мисля да мина моста пеша и да стигна…

— Никъде няма да ходиш, Сиена — твърдо рече Лангдън.

— Робърт, върнах се, защото сметнах, че ти дължа обяснение. Вече го имаш.

— Не, Сиена — каза Лангдън. — Върна се, защото през целия си живот бягаш и накрая осъзна, че вече не можеш да продължаваш така.

Сиена сякаш се смали.

— Какъв избор имам? — каза тя, загледана в хеликоптера, който осветяваше водата. — Ще ме тикнат в затвора веднага щом ме намерят.

— Не си направила нищо лошо, Сиена. Не си създала този вирус… нито си го пуснала.

— Така е, но направих много да попреча на Световната здравна организация да се добере до него. Ако не вляза в турски затвор, ще бъда изправена пред някакъв международен трибунал по обвинения в биологически тероризъм.

Бръмченето се засили и Лангдън погледна към кейовете. Хеликоптерът беше увиснал на място, а прожекторът му осветяваше лодките.

Сиена изглеждаше готова да хукне.

— Моля те, чуй ме — с по-мек тон каза Лангдън. — Знам, че си преминала през много неща и че си уплашена, но трябва да видиш голямата картина. Бертран е създал вируса. Ти си се опитвала да го спреш.

— Но се провалих.

— Да, и след като вече вирусът е навън, учените и медиците трябва да го разберат напълно. Ти си единственият човек, който знае всичко за него. Може би има начин той да бъде неутрализиран… или да се направи нещо друго. — Погледът на Лангдън се впи в очите ѝ. — Сиена, светът трябва да научи онова, което знаеш. Не можеш просто да изчезнеш.

Стройното тяло на Сиена се тресеше, сякаш шлюзовете на мъката и несигурността вече не издържаха и всеки момент щяха да се отворят.

— Робърт, аз… не знам какво да правя. Вече не знам дори коя съм. Виж ме само. — Тя постави ръка върху голия си скалп. — Превърнах се в чудовище. Как бих могла да се изправя…

Лангдън пристъпи напред и я взе в прегръдката си. Усещаше как тялото ѝ трепери, колко крехка и уязвима е тя.

— Сиена — прошепна той в ухото ѝ. — Зная, че искаш да избягаш, но няма да ти позволя. Рано или късно ще трябва да започнеш да се доверяваш на някого.

— Не мога… — Тя вече хлипаше. — Не съм сигурна, че знам как.

Лангдън я притисна към себе си.

— Започваш постепенно. Със съвсем малки стъпки. Като за начало, довери се на мен.

100.

Отекна остро дрънчене на метал по метал и Ректора се сепна. Отвън някой удряше с дръжката на пистолет вратата на самолета и настояваше да го пуснат.

— Всички да останат по местата си — нареди пилотът и тръгна към вратата. — Това е турската полиция. Току-що пристигнаха.

Ректора и Ферис се спогледаха.

Ако се съдеше по паническата размяна на реплики между хората от СЗО, явно мисията по овладяването на заразата се беше провалила. „Зобрист е изпълнил плана си — помисли си Ректора.

— И то благодарение на моята компания“.

Отвън властно звучащи гласове започнаха да викат на турски.

— Не отваряйте вратата! — каза Ректора на пилота.

Той спря и го изгледа.

— Защо?

— СЗО е международна подпомагаща организация — отвърна Ректора. — И този самолет е суверенна територия!

Пилотът поклати глава.

— Господине, този самолет е кацнал на турско летище и докато не напусне турското въздушно пространство, е подчинен на законите на страната.

Отиде до вратата и я отвори.

Двама униформени мъже погледнаха вътре. В строгите им очи нямаше нито капка мекота.

— Кой е капитанът на самолета? — попита единият със силен акцент.

— Аз — отвърна пилотът.

Полицаят му подаде два листа.

— Заповеди за арест. Тези двама пътници трябва да дойдат с нас.

Пилотът прегледа листата и се обърна към Ректора и Ферис.

— Обадете се на доктор Сински — каза му Ректора. — Ние сме тук на извънредна международна мисия.

Един от полицаите изгледа Ректора насмешливо.

— Доктор Елизабет Сински ли? Директорката на Световната здравна организация? Именно тя нареди да бъдете арестувани.

— Това е невъзможно — отвърна Ректора. — Господин Ферис и аз сме в Турция, за да помогнем на доктор Сински.