Дан Браун - Ад

Сински замръзна. „Значи има писмо?!“

— Когато го прочела, Сиена изпаднала в ужас. Поискала да спре Зобрист. Сметнала, че вирусът му е толкова опасен, че е по-добре никой да няма достъп до него, в това число и Световната здравна организация. Не разбирате ли? Сиена се е опитвала да унищожи вируса… а не да го пуска.

— Значи има писмо? — остро попита Сински, чиито мисли бяха насочени само в една посока. — С подробности?

— Това ми каза Сиена, да.

— Трябва да се доберем до това писмо! Ако знаем подробностите, това ще ни спести месеци опити да разберем какво представлява това нещо и как да се справим с него.

Лангдън поклати глава.

— Не разбирате. Повтарям: когато прочела писмото на Зобрист, Сиена изпаднала в ужас. И го изгорила. Искала е да е сигурна, че никой…

Сински стовари юмрук върху бюрото.

— Унищожила е единственото, което би могло да ни помогне да се подготвим за кризата? И вие искате да ѝ се доверя?

— Зная, че искам много, особено предвид постъпките ѝ, но вместо да я хулите, няма да е зле да си спомните, че Сиена има уникален интелект, както и невероятна възможност за запаметяване. — Той направи пауза. — Ами ако тя може да възпроизведе достатъчно от писмото на Зобрист, че информацията да ви бъде полезна?

Сински присви очи и леко кимна.

— Е, професоре, в такъв случай как ще ме посъветвате да постъпя?

Лангдън посочи празната ѝ чаша.

— Съветвам ви да поръчате още кафе… и да чуете единственото условие, което постави Сиена.

Пулсът на Сински се ускори и тя погледна към телефона.

— Знаете ли как да се свържете с нея?

— Да.

— Кажете ми какво е условието ѝ.

Лангдън ѝ каза и Сински замълча, обмисляйки предложението.

— Мисля, че така е правилно — добави Лангдън. — Пък и какво имате да губите?

— Ако всичко казано от вас е истина, имате думата ми. — Сински бутна телефона към него. — Моля, свържете се с нея.

За изненада на Сински Лангдън не обърна внимание на телефона. Вместо това стана и излезе, като каза, че се връща след малко. Озадачена, Сински излезе в коридора и го загледа как отива в чакалнята на консулството, отваря стъклената врата и излиза във фоайето с асансьорите. За момент ѝ хрумна, че си отива, но вместо да извика асансьор, Лангдън тихо се вмъкна в дамската тоалетна.

След няколко секунди се появи с жена, изглеждаща в началото на трийсетте. На Сински ѝ трябваше известно време да приеме факта, че това наистина е Сиена Брукс. Красивата жена с опашка, която бе видяла по-рано през деня, се беше преобразила до неузнаваемост. Бе напълно плешива, сякаш бе обръснала главата си.

Двамата влязоха в кабинета и мълчаливо седнаха срещу бюрото.

— Простете — бързо рече Сиена. — Зная, че имаме много за обсъждане, но ми позволете първо да кажа нещо, което наистина трябва да кажа.

Сиена забеляза тъгата в гласа ѝ.

— Разбира се.

— Мадам — несигурно започна Сиена, — вие сте директор на Световната здравна организация и най-добре от всички знаете, че видът ни е на ръба на пропаст… че числеността на населението е извън контрол. Години наред Бертран Зобрист се опитваше да накара интелигентни хора като вас да обсъдите наближаващата криза. Той се обръщаше към безброй организации, за които вярваше, че биха могли да помогнат за промяната — института Уърдуоч, Римския клуб, Попюлейшън Матърс, Съвета за международни отношения, — но така и не откри някой, който би се осмелил да започне сериозно разговори за реално решение. Всички отвърнахте с планове за по-добро образование и използване на противозачатъчни, данъчни поощрения за по-малки семейства, дори за колонизиране на Луната! Нищо чудно, че Бертран изгуби ума си.

Сински се взираше в нея, без да реагира по никакъв начин.

Сиена пое дълбоко дъх.

— Доктор Сински, Бертран дойде лично при вас. Умоляваше ви да признаете, че сме на ръба… да започнете някакъв диалог. Но вместо да изслушате идеите му, вие го нарекохте луд, вкарахте го в списъците си за наблюдение и го принудихте да мине в нелегалност. — Гласът на Сиена затрепери от напиращите емоции. — Бертран умря съвсем сам, защото хора като вас отказаха да отворят умовете си дори колкото да признаят, че катастрофалното положение, в което се намираме, изисква драстично решение. През цялото време той говореше само истината… и затова бе остракизиран.

— Сиена избърса сълзите си и погледна през бюрото към Сински.

— Повярвайте ми, знам какво е да се чувстваш съвсем сам… а най-лошата самота на света е изолацията, която идва от неразбирането. Тя може да накара човек да изгуби представата си за реалността.