Дан Браун - Ад

— Моля?

— Когато се появих в баптистерия, вие казахте, че ви изглеждам смътно познат.

— Така е. Смътно. Може би очите ви. И вие ми казахте, че сте човекът, който ме е взел в Кеймбридж… — Лангдън замълча. — Вече знам, че това не е вярно, така че…

— Сторих ви се познат, защото вече се бяхме срещали. Но не в Кеймбридж. — Мъжът го погледна с очакване. — Всъщност аз бях първият човек, когото видяхте, след като се свестихте в болницата.

Лангдън си представи мрачната болнична стая. Беше замаян и виждаше размазано, така че бе сигурен, че първият човек, когото видя, бе бледият възрастен доктор с рунтавите вежди и рошавата сива брада, който говореше на италиански.

— Не — каза Лангдън. — Доктор Маркони беше първият, когото видях след…

— Scusi, professore — прекъсна го мъжът на безупречен италиански. — Ma non si ricorda di me? — Прегърби се, приглади въображаеми рунтави вежди и поглади несъществуваща сива брада. — Sono il dottor Marconi.

Ченето на Лангдън увисна.

— Доктор Маркони… сте вие?

— Затова очите ми ви се сториха познати. Никога не бях слагал изкуствена брада и вежди, така че със закъснение разбрах, че съм силно алергичен към лепилото, което разказа играта на кожата ми. Сигурен съм, че сте се ужасили, когато ме видяхте… особено щом сте били нащрек за възможна чума.

Лангдън го зяпаше опулен. Едва сега си спомни как доктор Маркони се беше почесал по брадата, преди Вайента да го остави да лежи в локва кръв на пода.

— Като капак на всичко — каза мъжът и посочи бинтовете на гърдите си, — зарядът се измести и когато се взриви, беше под ъгъл. Пукна ми ребро и здравата ме натърти. През целия ден ми беше трудно да дишам.

„А аз си мислех, че си се заразил с чумата“.

Мъжът пое дълбоко дъх и се намръщи.

— Май ще е по-добре да ида да седна. — И посочи зад Лангдън.

— И без това май си имате компания.

Лангдън се обърна. Доктор Сински вървеше към него, дългата ѝ сребриста коса се люшкаше зад нея.

Изглеждаше изтощена, но Лангдън забеляза, че в очите ѝ блести надежда. „Открила е нещо“.

— Съжалявам, че ви изоставих — каза Сински. — Координирахме действията и проучихме това-онова. — После посочи отворената врата на пилотската кабина. — На слънце ли сте излезли?

Лангдън сви рамене.

— Самолетът ви определено се нуждае от прозорци.

Тя му се усмихна съчувствено.

— Като стана въпрос за светлина, предполагам, че Ректора е хвърлил светлина и върху събитията от деня?

— Да. Макар че точно тази светлина не ми хареса особено.

— И на мен — призна Сински и се огледа, за да се увери, че са сами. — Повярвайте ми, всичко това ще има сериозни последици за него и за организацията му. Лично ще се погрижа. В момента обаче трябва да останем съсредоточени върху откриването на онзи контейнер преди да се е разтворил и да е разпръснал съдържанието си.

„Или преди Сиена да се добере до него и да му помогне“.

— Трябва да говоря с вас за мястото, на което се намира гробът на Дандоло.

Лангдън си представяше невероятната сграда още откакто осъзна, че именно тя е целта им. Музейонът на светата мъдрост.

— Научих нещо вълнуващо — каза Сински. — Разговаряхме по телефона с местен историк. Разбира се, той няма представа защо се интересуваме от гроба на Дандоло, но го попитах дали знае какво има под него. И познайте какво отговори той. — Тя се усмихна. — Вода.

Лангдън се изненада.

— Сериозно?

— Да. Оказва се, че долните нива на сградата са наводнени. През вековете нивото на водата се е покачило и тя е заляла най-малко два етажа. Историкът каза, че долу със сигурност има всякакви въздушни джобове и частично наводнени места.

„Боже мой!“ Лангдън си представи видеозаписа на Зобрист и странно осветената отдолу пещера, върху чиито покрити с мъх стени смътно личаха сенки на колони. — Това е наводнено помещение.

— Точно така.

— Но тогава… как Зобрист е успял да слезе там?

Очите на Сински проблеснаха.

— Това е най-изумителната част. Няма да повярвате какво открих току-що.

Точно тогава, на по-малко от километър и половина от брега на Венеция, лъскава „Чесна Сайтейшън Мустанг“ излетя от пистата на летище „Ничели“ на издължения остров Лидо и се издигна в притъмняващото небе.

Собственикът на самолета, известният дизайнер Джорджо Венчи, не беше на борда, но бе наредил на пилотите си да откарат привлекателната млада пътничка навсякъде, където пожелае.

84.

Нощта се беше спуснала над древната византийска столица.