Дан Браун - Ад

„Вазари“. Сигурно това е било всичко, което е разбрал за проектора на онзи етап. Cerca trova.

— Но… аз си мислех, че амнезията е причинена от раната в главата. Нали са ме простреляли.

Ректора поклати глава.

— Никой не ви е прострелял, професоре. Нямате никаква рана на главата.

— Какво?! — Пръстите на Лангдън инстинктивно посегнаха към шевовете и цицината на тила му. — Тогава какво е това, по дяволите! — Той повдигна косата си, за да покаже обръснатото място.

— Част от илюзията. Направихме малък разрез на скалпа ви и незабавно го зашихме. Трябваше да повярвате, че сте били нападнат.

„Значи това не е рана от куршум?!“

— Когато се събудихте — продължи Ректора, — искахме да вярвате, че някакви хора се опитват да ви убият… и че се намирате в смъртна опасност.

— Някакви хора наистина се опитваха да ме убият! — извика Лангдън и избухването му привлече погледите на другите в самолета. — Видях как най-хладнокръвно прострелват един от лекарите в болницата, доктор Маркони!

— Това сте видели — спокойно каза Ректора, — но на практика се е случило нещо друго. Вайента работеше за мен. Тя имаше невероятен талант в този вид работа.

— Да убива хора ли? — остро попита Лангдън.

— Не — все така спокойно отвърна Ректора. — Да се преструва, че убива хора.

Лангдън го зяпна. Много добре си спомняше как сивобрадият доктор с рунтавите вежди рухна на пода и как от гърдите му бликаше кръв.

— Оръжието на Вайента беше заредено с халосни патрони — каза Ректора. — То задейства контролиран по радио фишек, който спука пакет с кръв на гърдите на доктор Маркони. Между другото, той е жив и здрав.

Лангдън затвори очи, абсолютно смаян от това, което чуваше.

— А… болничната стая?

— Бърза импровизация — отвърна Ректора. — Професоре, зная, че ви е много трудно да приемете всичко това. Действахме бързо, вие бяхте замаян, така че нямаше нужда да сме перфектни. Когато се събудихте, вие видяхте онова, което искахме да видите — болнично оборудване, няколко актьори и инсценирано нападение.

На Лангдън вече му се виеше свят.

— Точно с това се занимава компанията ми — каза Ректора. — Ние сме много добри в създаването на илюзии.

— Ами Сиена? — попита Лангдън, докато търкаше очите си.

— Трябваше да решавам и реших да работя с нея. Приоритетът ми бе да защитя проекта на моя клиент от доктор Сински, така че със Сиена имахме обща цел. За да спечели доверието ви, Сиена ви спаси от убиеца и ви помогна да избягате. Чакащото такси също беше наше, отново със задействан по радиото детонатор на задното стъкло, за да създаде финалния ефект от бягството ви. Таксито ви откара до апартамент, който бяхме подготвили.

„Мизерният апартамент на Сиена“ — помисли Лангдън и едва сега разбра защо изглеждаше така. Това обясняваше и удобното съвпадение със „съседа“ на Сиена, който имаше дрехи, които му бяха точно по мярка.

Цялата история бе инсценирана!

Дори отчаяното позвъняване на приятелката на Сиена в болницата: „Сиена, аз Даникова!“

— Когато се свързахте с американското консулство — каза Ректора, — вие се обадихте на номер, който ви намери Сиена. Номерът е на телефон, който звънна на борда на „Mendacium“.

— Значи изобщо не съм се свързвал с консулството…

— Да, не сте.

„Останете, където сте — беше го посъветвал мнимият служител. — Веднага ще пратя някой да ви вземе“. А после, когато се появи Вайента, Сиена „случайно“ я забеляза на отсрещната страна на улицата и събра две и две. „Робърт, американските власти току-що пратиха някой да те убие! Не бива да се обръщаш към тях! Единствената ти надежда е да разбереш какво означава този проектор“.

Ректора и мистериозната му организация, каквато и да беше тя, много ловко бяха накарали Лангдън да престане да работи за Сински и да започне да работи за тях. Създадената от тях илюзия беше пълна.

„Сиена ме е изиграла перфектно“ — помисли Лангдън. Бе повече тъжен, отколкото ядосан. Беше започнал да я харесва през краткото време, което бяха прекарали заедно. Най-смущаващ обаче беше стряскащият въпрос как светла и топла душа като нейната може да се отдаде изцяло на безумната идея на Зобрист за решаване на проблема с пренаселеността.

„Мога да ти кажа с абсолютна сигурност — беше споделила Сиена, — че ако не се предприемат някакви драстични промени, краят на нашия вид наближава… Математиката е категорична“.

— А статиите за Сиена? — попита Лангдън, спомнил си театралния афиш и публикациите за зашеметяващо високия ѝ коефициент на интелигентност.