Дан Браун - Ад

— Истински са — отвърна Ректора. — Най-добрите илюзии включват колкото се може повече от реалния свят. Нямахме много време за подготовка, така че компютърът на Сиена и истинските ѝ лични файлове бяха почти всичко, с което се налагаше да работим. Изобщо не беше предвидено да ги виждате, защото имаше вероятност да започнете да се съмнявате в нея.

— Не е трябвало да използвам и компютъра ѝ — рече Лангдън.

— Да. Точно тогава нещата излязоха от контрол. Сиена изобщо не очакваше хората на Сински да открият апартамента, така че когато се появиха войниците, изпадна в паника и трябваше да импровизира. Избяга с триколката и с вас, като се опитваше да запази илюзията жива. При това развитие на нещата нямах друг избор и трябваше да изтегля Вайента, макар че тя наруши протокола и тръгна да ви преследва.

— Тя едва не ме уби! — възкликна Лангдън и разказа на Ректора какво се бе случило на тавана на Палацо Векио, когато Вайента вдигна оръжието си и се прицели от упор в гърдите му. „Ще боли само миг. Нямам друг избор“. Тогава Сиена се хвърли към нея и я блъсна през парапета — и Вайента полетя надолу към смъртта си.

Ректора въздъхна.

— Съмнявам се, че Вайента се е опитвала да ви убие. Оръжието ѝ може да стреля само с халосни. Единствената ѝ надежда за изкупление на този етап е била да поеме отново контрола върху вас. Сигурно си е помислила, че ако стреля с халосен, ще ви накара да разберете, че всъщност не е никаква убийца и че всичко това е инсценировка.

Ректора млъкна, замисли се и продължи:

— Няма да се впускам в предположения дали Сиена наистина е искала да убие Вайента, или само се е опитала да ѝ попречи да стреля. Започвам да си давам сметка, че не познавам Сиена Брукс толкова добре, колкото си мислех.

„Аз също“ — помисли Лангдън, макар че докато си припомняше шока и разкаянието, изписани на лицето на младата жена, усети, че онова, което бе направила на жената с щръкналата коса, вероятно е било грешка.

Чувстваше се изгубен… и ужасно самотен. Обърна се с надеждата да погледа света долу, но видя пред себе си единствено гола стена.

„Трябва да се махна оттук“.

— Добре ли сте? — попита Ректора и го погледна загрижено.

— Не — отвърна Лангдън. — Изобщо.

„Ще го преживее — помисли си Ректора. — Просто се опитва да проумее новата реалност“.

Американският професор изглеждаше така, сякаш току-що е бил грабнат от торнадо, завъртян във въздуха и запратен в някаква чужда земя, потресен до дъното на душата си и напълно объркан.

Жертвите на Консорциума рядко осъзнаваха истината зад инсценираните събития, които се разиграваха пред очите им, а дори това да се случеше, Ректора никога не се появяваше накрая, за да дава обяснения. Днес, наред с вината, която изпитваше при вида на обезсърчения и объркан Лангдън, Ректора бе натоварен със смазващото чувство за отговорност за кризата, в която се намираха.

„Приех погрешния клиент. Бертран Зобрист.

Доверих се на погрешния човек. На Сиена Брукс“.

Сега Ректора летеше към окото на бурята — към центъра на онова, което можеше да се окаже смъртоносна чума, способна да хвърли целия свят в хаос. Дори да излезеше жив от всичко това, беше малко вероятно Консорциумът да оцелее. Щеше да има безброй въпроси и обвинения.

„Нима всичко ще свърши така?“

83.

„Трябва ми въздух — помисли си Робърт Лангдън. — Гледка… простор“.

Корпусът без прозорци го обгръщаше от всички страни. Разбира се, шантавият разказ за случилото се — всъщност неслучилото се — през този ден изобщо не му помагаше. Мозъкът му кипеше от въпроси, останали без отговори… И повечето от тях бяха за Сиена.

Странно, но тя му липсваше.

„Играла е роля — напомни си той. — Използвала ме е“.

Без да каже нито дума, Лангдън остави Ректора и тръгна към предната част на самолета. Вратата на кабината беше отворена и светлината, струяща от нея, го привличаше като магнит. Застанал на прага, останал незабелязан от пилотите, Лангдън почувства слънчевата топлина по лицето си. Ширналият се простор пред него беше като манна небесна. Ясното синьо небе изглеждаше толкова спокойно… така вечно.

„Нищо не е вечно“ — напомни си Лангдън. Все още се мъчеше да приеме мисълта за потенциалната катастрофа, пред която бяха изправени.

— Професоре? — обади се тих глас зад него и той се обърна.

Втрещен, Лангдън отстъпи крачка назад. Пред него стоеше доктор Ферис. Последния път, когато Лангдън го бе видял, той се гърчеше на пода на базиликата „Сан Марко“ и не можеше да си поеме дъх. А сега бе тук, с бейзболна шапка на главата. Лицето му беше бледорозово, намазано с лосион. Гърдите и торсът му бяха бинтовани. Дори да беше болен от чумата, сякаш никой не се безпокоеше, че може да я разпространи сред останалите.