Дан Браун - Ад

Мощните двигатели внезапно превключиха на заден и забавиха кораба, който приближаваше товарния кей на пристанището. В далечината Лангдън различи транспортен самолет С-130, който тъкмо зареждаше гориво. На фюзелажа беше написано СВЕТОВНА ЗДРАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ.

В този момент се появи Брюдер. Изражението му бе мрачно.

— Току-що научих, че единственият квалифициран екип на разстояние пет часа път от целта сме ние, което означава, че трябва да се оправяме сами.

Сински оклюма.

— Налице ли е координация с местните власти?

Брюдер я погледна предпазливо.

— Още не. По моя препоръка. Засега не разполагаме с точното местоположение, така че те не могат да направят нищо. Нещо повече, операцията по неутрализирането не е по възможностите им и има риск да направят поразии вместо нещо добро.

— Primum non nocere — прошепна Сински и кимна. Това бе основното правило на лекарската етика: „На първо място не причинявай вреда“.

— Още нямаме никакви новини за Сиена Брукс — добави Брюдер и погледна Ректора. — Знаете ли дали тя има контакти във Венеция, които биха могли да ѝ помогнат?

— Не би ме изненадало — отвърна той. — Зобрист имаше ученици навсякъде, а доколкото познавам Сиена, тя ще използва всички налични ресурси, за да изпълни задачата си.

— Не можете да допуснете да напусне Венеция — каза Сински. — Нямаме представа в какво състояние се намира торбата с патогена в момента. Ако някой я открие, ще е достатъчно само да я докосне с пръст, за да я спука и заразата да се озове във водата.

Всички замълчаха, когато осъзнаха сериозността на положението.

— Боя се, че имам още лоши новини — каза Лангдън. — Относно позлатения музейон на светата мъдрост. Сиена знае къде се намира той. Тя знае къде отиваме.

— Какво?! — стреснато възкликна Сински. — Нали казахте, че не сте имали възможност да споделите с нея, че сте открили отговора! И че само сте ѝ казали, че сте объркали страната!

— Така е — рече Лангдън. — Но тя знаеше, че търсим гробницата на Енрико Дандоло. Едно бързо търсене в интернет ще ѝ каже къде е тя. А щом я открие… разтворимият контейнер няма как да е далеч. В стихотворението се казва да следваме ромона на течаща вода до потъналия дворец.

— По дяволите! — избухна Брюдер и ядосано се отдалечи.

— Няма да успее да ни изпревари — каза Ректора. — Имаме преднина.

Сински въздъхна тежко.

— Не бих била толкова сигурна. Нашият самолет е бавен, а Сиена Брукс, изглежда, е изключително находчива.

Лангдън се взираше с безпокойство в тромавия С-130. Изглеждаше неспособен да се издигне в небето, а освен това нямаше прозорци. „Нима вече съм влизал в това нещо?“ Нямаше абсолютно никакъв спомен.

Дали заради движението на кораба, или заради растящите му страхове от клаустрофобичния самолет, внезапно му прилоша, и той каза:

— Май не съм достатъчно добре, за да летя.

— Нищо ви няма — каза Сински. — Днес минахте през истински ад, а и сте натрупали доста токсини в тялото си.

„Токсини ли?“

— Какво искате да кажете?

Сински сви устни. Явно беше казала повече, отколкото бе възнамерявала.

— Професоре, съжалявам, но здравословното ви състояние е малко по-сложно от драскотината по главата.

Страх прониза Лангдън, когато си представи черното петно на гърдите на Ферис.

— Какво ми е? — попита той уплашено.

Сински се поколеба, сякаш не беше сигурна как да продължи. Накрая каза:

— Нека първо се качим в самолета.

81.

Разположено непосредствено на изток от живописната църква „Фрари“, ателие „Пиетро Лонги“ открай време е било един от основните доставчици на исторически костюми, перуки и аксесоари във Венеция. В списъка на клиентите му могат да се открият филмови компании и театрални трупи, както и влиятелни членове на обществото, които разчитат на професионализма на персонала, за да се облекат за най-екстравагантните балове на карнавала.

Консултантът тъкмо се канеше да затваря, когато звънецът на входната врата зазвъня силно. Той погледна и видя красива жена с руса коса на опашка. Беше задъхана, сякаш бе тичала километри. Кафявите ѝ очи бяха широко отворени и в тях се четеше отчаяние.

— Искам да говоря с Джорджо Венчи — каза жената.

„Всички искаме — помисли консултантът. — Но никой не успява да види вълшебника“.

Джорджо Венчи, главният дизайнер на ателието, вършеше магията си зад кулисите, разговаряше много рядко с клиенти и никога без предварително уговорена среща. Беше изключително богат и влиятелен и съответно му бяха позволени някои ексцентрични особености, сред които и страстта му към уединението. Хранеше се сам, пътуваше сам и непрекъснато се оплакваше от растящия брой туристи във Венеция. Определено не си падаше по компаниите.