Дан Браун - Ад

„Приличам на старица!“

Накрая нямаше друг избор освен да си обръсне главата. Така поне не изглеждаше стара. А просто болна. Тъй като не желаеше да прилича на жертва на химиотерапия, си купи руса перука и я носеше прибрана на опашка, за да заприлича отново на себе си.

Вътрешно обаче се бе променила.

„Аз съм повредена стока“.

В отчаян опит да остави досегашния си живот зад гърба си тя замина за Америка и започна да следва медицина. Винаги бе имала интерес към тази наука и се надяваше, че като лекар ще се чувства полезна… че прави поне нещо , за да облекчи болката в този неспокоен свят.

Въпреки дългите лекции и упражнения ученето беше лесно и докато колегите ѝ четяха, Сиена работеше на повикване като актриса, за да припечелва допълнителни пари. Определено не играеше Шекспир, но благодарение на доброто владеене на езика и способността си да запаметява с лекота репликите гледаше на играта си не като на работа, а като на убежище, в което можеше да забрави коя е… и да бъде някой друг.

Който и да е, но друг.

Опитваше се да избяга от самоличността си още откакто бе проговорила. Като малка беше загърбила даденото ѝ име Фелисити и бе предпочела презимето си Сиена. „Фелисити“ означаваше „щастлива“, а тя знаеше, че е всичко друго, но не и щастлива.

„Измести фокуса от собствените си проблеми — напомняше си непрекъснато. — Съсредоточи се върху проблемите на света“.

Пристъпът ѝ на паника на многолюдните улици на Манила запали у нея дълбока тревога относно пренаселеността на света. Точно тогава тя откри писанията на Бертран Зобрист, генен инженер, който издигаше някои много прогресивни теории за световната популация.

„Той е гений“ — осъзна тя, докато четеше публикациите му. Никога не бе изпитвала подобни чувства към друго човешко същество и колкото повече трудове на Зобрист четеше, толкова повече имаше чувството, че гледа в сърцето на сродна душа. Статията му „Не можете да спасите света“ ѝ напомни онова, което всички ѝ казваха като малка… и въпреки това Зобрист вярваше точно в обратното.

„МОЖЕТЕ да промените света — пишеше той. — Ако не вие, кой друг? И ако не сега, кога?“

Сиена внимателно изучи математическите уравнения на Зобрист, запозна се с предсказанията за малтусианска катастрофа и предстоящия крах на човешкия вид. Интелектът ѝ обичаше подобни спекулации, но тя усещаше как стресът ѝ се засилва, когато видя цялото бъдеще… математически гарантирано… толкова очевидно… и неизбежно.

„Защо никой друг не вижда какво предстои?“

Макар идеите на Зобрист да я плашеха, Сиена беше обсебена от него, гледаше записи на презентациите му и четеше всяка негова публикация. Когато чу, че ще чете лекции в Съединените щати, веднага реши, че трябва да го види. И това беше нощта, в която целият ѝ свят се промени.

На лицето ѝ грейна усмивка и тя изпита рядък момент на щастие, когато отново си представи онази вълшебна вечер… вечер, която живо си беше припомнила само преди няколко часа, докато седеше във влака с Лангдън и Ферис.

Чикаго. Виелицата.

Януари, преди шест години… и в същото време сякаш бе вчера. Бъхтя през купчините сняг по брулената от вятъра Магнифисънт Майл, с вдигната яка срещу виелицата. Въпреки студа си казвам, че нищо не е в състояние да ме отклони от целта ми. Тази вечер е моят шанс да чуя великия Бернар Зобрист да говори… лично.

Залата е почти празна. Бертран излиза на сцената. Висок е… толкова висок… с изпълнени с живот зелени очи, които сякаш пазят всички тайни на света.

— Да вървят по дяволите празните аудитории! — заявява той. — Хотелът ми е на две крачки. Да идем в бара!

И ето ни там, шепа хора, в спокойно сепаре. Той говори за генетика, за населението и за най-новата си страст — трансхуманизма.

Питиетата се леят, а аз имам чувството, че се намирам на частна аудиенция с рок звезда. Всеки път, когато Зобрист поглежда към мен, зелените му очи запалват в мен абсолютно неочаквано чувство… дълбокия зов на сексуалното привличане.

Това е напълно ново усещане за мен.

А после оставаме сами.

— Благодаря ви за вечерта — казвам му малко завалено. — Вие сте изумителен учител.

— Ласкателство? — Зобрист се усмихва и се навежда към мен, краката ни се докосват. — С негова помощ можете да стигнете навсякъде.

Флиртът е определено неуместен, но е снежна нощ в пуст чикагски хотел и имам чувството, че целият свят е спрял.