Дан Браун - Ад

На всеки един, когото хранеше Сиена, имаше стотици други, които я гледаха с безнадеждни очи. В Манила имаше шестчасови задръствания, задушаващо мръсен въздух и ужасна секс търговия, в която черноработниците бяха предимно деца, много от които продадени на сутеньорите от родителите си, които намираха утеха в мисълта, че децата им ще бъдат поне нахранени.

Насред хаоса на детската проституция, просия, джебчийство и какво ли не друго Сиена изведнъж се почувства парализирана. Навсякъде около себе си виждаше хора, в които е надделял първобитният инстинкт за оцеляване. „Когато се изправят пред пълното отчаяние и безизходица… човешките същества се превръщат в животни“.

Мрачната депресия се върна и я погълна. Сиена внезапно разбра какво представлява човечеството — вид на ръба на собствената си гибел.

„Сгреших — помисли си тя. — Не мога да спася света“.

Обхваната от пристъп на трескава мания, Сиена забърза през града, блъскаше хората и продължаваше напред в търсене на място, където да може да диша.

„Задушавам се в човешка плът!“

Докато тичаше, усещаше погледите върху себе си. Вече не се сливаше с тълпата. Беше висока и светлокожа, с руса опашка, която се развяваше зад нея. Мъжете я зяпаха, сякаш е гола.

Когато краката ѝ най-сетне отказаха, нямаше представа колко дълго е бягала и къде се намира. Избърса сълзите и мръсотията от очите си и видя, че се намира в някакъв бедняшки квартал — Цял град, построен от гофрирана ламарина и кашони. Навсякъде около нея се чуваше детски плач, а във въздуха се носеше воня на човешки екскременти.

„Минала съм през вратите на ада“.

— Туриста — подигравателно изрече дълбок глас зад нея. — Магкано?

„Колко?“

Сиена рязко се обърна и видя трима младежи, които я приближаваха, точеха лиги като вълци. Моментално разбра, че е в опасност, и се опита да отстъпи, но те я заобиколиха като хищници, ловуващи на глутница.

Сиена извика за помощ, но никой не обърна внимание на виковете ѝ. Само на четири-пет метра някаква старица седеше на автомобилна гума и белеше с ръждив нож глава стар лук. Дори не вдигна очи, когато Сиена изкрещя.

Когато младите мъже я сграбчиха и я замъкнаха в някакъв коптор, Сиена нямаше никакви илюзии относно онова, което предстои. Съпротивляваше се с всички сили, но те бяха яки и бързо я приковаха на някакъв стар мръсен дюшек.

Разкъсаха ризата ѝ и задраскаха меката ѝ кожа. Когато тя изкрещя, напъхаха ризата ѝ толкова дълбоко в устата ѝ, че Сиена си помисли, че ще се задуши. После я обърнаха по корем и притиснаха лицето ѝ в мръсното легло.

Сиена Брукс винаги бе изпитвала съжаление към невежите души, които можеха да вярват в Бог в един изпълнен с такива страдания свят, но ето, че сега самата тя се молеше… молеше се с цялото си сърце.

„Моля те, Господи, избави ме от злото!“

Докато се молеше, чуваше смеха на младежите, които ѝ се подиграваха, а мръсните им ръце смъкваха джинсите ѝ по ритащите ѝ крака. Един възседна гърба ѝ, потен и тежък. Потта му закапа по кожата ѝ.

„Девствена съм — помисли Сиена. — Това ли ще ми се случи?“

Внезапно мъжът на гърба ѝ скочи и подигравките се смениха с гневни и уплашени викове. Топлата пот по гърба на Сиена внезапно потече силно… закапа на червени капки по дюшека.

Сиена се претърколи да види какво става и видя старата жена с наполовина обелената глава лук и ръждивия нож да стои над нападателя ѝ, от чийто гръб бликаше кръв.

Старицата изгледа заплашително останалите и размаха окървавения нож. Младежите се ометоха.

Без да каже нито дума, жената помогна на Сиена да събере дрехите си и да се облече.

— Саламат — прошепна Сиена през сълзи. — „Благодаря“.

Старицата потупа леко ухото си, за да покаже, че е глуха.

Сиена опря длани една в друга, затвори очи и се поклони в знак на уважение. Когато отвори очи, старицата я нямаше.

Сиена напусна тутакси Филипините, без дори да се сбогува с останалите от групата. Нито веднъж не спомена за случилото се. Надяваше се, че игнорирането на инцидента ще накара спомена да избледнее, но нещата сякаш само се влошиха. Месеци по-късно тя все още се измъчваше от кошмари и вече никъде не се чувстваше в безопасност. Започна да тренира бойни изкуства и въпреки че бързо овладя смъртоносното изкуство дим мак , се чувстваше изложена на опасност навсякъде.

Депресията ѝ се върна десетократно по-силна и накрая тя съвсем престана да спи. Всеки път, когато решеше косата си, забелязваше как тя пада на кичури, които с всеки ден ставаха все повече и повече. За неин ужас само след няколко седмици беше наполовина оплешивяла. Сама сложи диагноза на симптомите — телогенен ефлувиум, предизвикан от стрес косопад, който можеше да се излекува само с излекуването на стреса. Всеки път, когато погледнеше в огледалото, виждаше оплешивяващата си глава и сърцето ѝ се разтуптяваше бясно.