Дан Браун - Ад

Странно, но той вече ѝ липсваше. Усети как тук, сред тълпите на Венеция, отново я обхваща познатото чувство за самота.

Не беше нищо ново.

Още от дете Сиена Брукс беше самотна.

Растеше като изключително умно дете и винаги се бе чувствала като странник в странна страна… като чужденец, озовал се в самотен свят, без възможност да го напусне. Опитваше се да създаде приятелства, но връстниците ѝ се отдаваха на лудории, които не представляваха интерес за нея. Опитваше се да уважава възрастните, но повечето от тях приличаха просто на застаряващи деца, на които им липсва и елементарна представа за света около тях — и, което бе най-тревожното, не проявяваха нито любопитство, нито загриженост към него.

„Имах чувството, че съм част от нищото“.

И така Сиена Брукс се научи как да бъде призрак. Невидима. Научи се как да бъде хамелеон, актриса, играеща поредната роля в тълпата. Детската ѝ страст към актьорското майсторство несъмнено произлизаше от онова, което щеше да стане мечта на живота и — да стане някой друг.

„Някой нормален“.

Играта ѝ в „Сън в лятна нощ“ ѝ беше помогнала да се чувства част от нещо и възрастните актьори я подкрепяха, без да показват снизходителност. Радостта ѝ обаче бе кратка и се изпари в мига, в който слезе от сцената вечерта на премиерата и се озова пред тълпа ококорени журналисти от всички медии, докато колегите ѝ тихо се изнизаха през задната врата, без никой да им обърне внимание.

„Сега и те ме мразят“.

На седем години Сиена беше прочела достатъчно, за да си постави диагноза дълбока депресия. Когато го съобщи на родителите си, те я погледнаха смаяно, както обикновено правеха, когато се сблъскваха със странностите на дъщеря си. Въпреки това я заведоха на психиатър. Докторът ѝ зададе куп въпроси, които Сиена вече си беше задавала сама, след което ѝ предписа комбинация от амитриптилин и хлордиазепоксид.

Разярена, Сиена скочи от канапето и викна:

— Амитриптилин ли? Искам да съм щастлива, а не зомби!

За негова чест, психиатърът прие избухването ѝ много спокойно и предложи друго решение.

— Сиена, ако не искаш да вземаш медикаменти, можем да опитаме по-холистичен подход. — Замълча за момент. — Струва ми се, че си зациклила и мислиш за себе си все едно нямаш място на този свят.

— Точно така — отвърна Сиена. — Опитвам се да спра, но не мога!

Той се усмихна спокойно.

— Разбира се, че не можеш. Физически невъзможно е човешкият ум да не мисли за нищо. Душата жадува за емоции и ще продължи да търси храна за тях, била тя добра или лоша. Проблемът ти е в това, че ѝ даваш неподходяща храна.

Сиена никога не бе чувала някой да говори за ума с такива механични термини и това моментално я заинтригува.

— А как мога да ѝ давам различна храна?

— Ще трябва да промениш фокуса на интересите си — отвърна той. — В момента мислиш предимно за себе си. Чудиш се защо ти не се вписваш… и какво не е наред с теб .

— Точно така — повтори Сиена. — Но се опитвам да реша проблема. Опитвам се да се впиша. Не мога да реша проблема, ако не мисля за него.

Той се засмя.

— Аз пък смятам, че твоят проблем… е мисленето за проблема. — И я посъветва да се опита да насочи вниманието си извън себе си и собствените си проблеми… и да се обърне към света… и неговите проблеми.

„И тогава всичко се промени“.

Тя започна да излива цялата си енергия не в самосъжаление… а в съжаляване на другите. Започна филантропични инициативи, разливаше супа в приютите за бездомни, четеше книги на слепи. Невероятно, но никой от хората, на които помагаше, сякаш не забелязваше, че е различна. Бяха просто благодарни, че някой го е грижа за тях.

С всяка седмица Сиена работеше все повече. Сън не я ловеше при мисълта, че толкова много хора се нуждаят от помощта ѝ.

— Сиена, намали темпото! — увещаваха я близките ѝ. — Не можеш да спасиш целия свят!

„Ама че ужасни думи!“

Чрез дейността си в общественото подпомагане Сиена се свърза с членове на местна хуманитарна група. И когато я поканиха да замине с тях на едномесечно пътуване до Филипините, не се подвуоми нито за миг.

Въобразяваше си, че отиват да нахранят бедни рибари и фермери в страна, за която бе чела, че е приказно красива, с възхитителни плажове и зашеметяващи равнини. И когато групата се установи сред гъмжилото на Манила, най-гъсто населения град на Земята, не ѝ оставаше друго, освен да зяпа с ужас. Никога не бе виждала бедност в такива мащаби.

„Как е възможно един човек да промени нещата?“