Дан Браун - Ад

През следващите няколко минути Лангдън гледаше най-ужасяващия филм, на който бе попадал. Несъмнено брътвеж на луд гений, монологът на Бертран Зобрист, поднесен в костюма на чумен лечител, бе наситен с препратки към „Ад“ на Данте и носеше много ясно послание — растежът на човешката популация е излязъл от контрол и самото оцеляване на човечеството е на ръба.

Гласът от екрана говореше напевно:

Да не правим нищо значи да приветстваме настъпването на Дантевия ад… наблъскани един в друг и умиращи от глад, валящи се в грях.

Затова аз предприех решителни действия.

Някои от вас може би ще изтръпнат от ужас, но всяко спасение си има цена.

Някой ден светът ще проумее красотата на моята жертва.

Лангдън се сви, когато изведнъж се появи самият Зобрист, облечен като чумен лечител, и свали маската си. Лангдън впери поглед в изпитото лице и безумните зелени очи: осъзнаваше, че най-сетне вижда човека, който бе в центъра на тази криза. Зобрист започна да изповядва любовта си към някого, когото наричаше свое вдъхновение.

Ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.

Когато записът свърши, Лангдън се сети, че последните думи на Зобрист са почти дословен цитат на последните думи на „Ад“, В полумрака на конферентната зала професорът осъзна, че всички моменти на страх от днешния ден току-що са кристализирали в една-единствена ужасяваща реалност.

Бертран Зобрист вече имаше лице… и глас.

Лампите в заседателната зала светнаха и Лангдън видя, че всички го гледат с очакване.

Лицето на Елизабет Сински изглеждаше замръзнало. Тя стана и нервно погали амулета си.

— Професоре, ясно е, че разполагаме със съвсем малко време. Дотук единствената добра новина е, че нямаме случаи на засичане на патогена или съобщения за заболяване, така че предполагаме, че торбата все още е непокътната. Не знаем обаче къде да я търсим. Целта ни е да неутрализираме тази заплаха, като стигнем до торбата преди да се е разкъсала. Разбира се, единственият начин да го направим е като незабавно установим местоположението ѝ.

Агент Брюдер също стана и погледна напрегнато Лангдън.

— Предполагаме, че сте дошли във Венеция, защото сте научили, че Зобрист е скрил чумата именно тук.

Лангдън се взираше в събралите се около него хора, в напрегнатите им от страх лица, очакващи някакво чудо. Прииска му се да можеше да им съобщи по-добра новина.

— Объркали сме страната — въздъхна той. — Мястото, което търсите, е на почти хиляда и петстотин километра оттук.

Вътрешностите на Лангдън вибрираха в такт с вибрирането на мощните двигатели на „Mendacium“, докато корабът правеше широк завой и се насочваше към летището на Венеция. На борда се отприщи същински ад. Ректора се втурна навън и закрещя команди на екипажа. Елизабет Сински грабна телефона си и се обади на пилотите на транспортния самолет на СЗО с нареждане да са готови за незабавно излитане. Агент Брюдер пък седеше зад един лаптоп и се опитваше да координира някакъв международен екип и да го насочи към окончателната им цел.

„Ужасно далеч оттук“.

Ректора се върна в заседателната зала и се обърна към Брюдер.

— Някакви новини от венецианските власти?

Брюдер поклати глава.

— Никакви. Продължават търсенето, но Сиена Брукс сякаш се е изпарила.

Лангдън се опули. „Издирват Сиена?“

Сински приключи телефонния разговор и попита:

— Не са ли успели да я открият?

Ректора поклати глава.

— Ако сте съгласни, според мен СЗО трябва при нужда да прибегне до използването на сила за задържането ѝ.

Лангдън скочи и викна:

— Защо? Сиена Брукс няма нищо общо с това!

Тъмните очи на Ректора се впиха в него.

— Професоре, трябва да ви съобщя някои неща за госпожица Брукс.

79.

Сиена стигна моста Риалто и отново забърза на запад по тротоара на Фондамента Вин Кастело.

„Пипнаха Робърт“.

Още виждаше отчаяните му очи, гледащи нагоре към нея, докато войниците го дърпаха надолу към криптата. Изобщо не се съмняваше, че похитителите му бързо щяха да го убедят по един или друг начин да разкрие всичко, което беше разбрал.

„Объркали сме страната“.

Много по-трагично обаче бе осъзнаването, че похитителите му няма да си губят времето и бързо ще разкрият на Лангдън реалната ситуация.

„Ужасно съжалявам, Робърт.

За всичко.

Моля те, знай, че нямах избор“.