Дан Браун - Ад

— Къде се намираме?

— Това е моят кораб. „Mendacium“.

— „Mendacium“? — повтори Лангдън. — Като… латинското име на Псевдологос, гръцкия бог на лъжата?

Мъжът явно се впечатли.

— Малцина знаят това.

„Трудно може да се нарече благородно название“ — помисли Лангдън. Mendacium беше потайно божество, властващо над всички pseudologoi — демоните, занимаващи се с измами, лъжи и машинации.

Мъжът извади червена флашка и я включи към електронното оборудване, наредено в края на помещението. Огромният плосък екран на стената оживя и светлините угаснаха.

В изпълнената с очакване тишина Лангдън чу леко плискане на вода. Отначало си помисли, че звукът идва отвън, но после осъзна, че долита от тонколоните на екрана. Бавно се появи картина — мокра стена на пещера, осветена от трептяща червена светлина.

— Видеозаписът е направен от Бертран Зобрист — каза домакинът. — И той ме помоли да го излъча утре на целия свят.

Онемял от изумление, Лангдън гледаше шантавото домашно видео… подземна зала с леко вълнуваща се вода… Камерата се потопи в нея… гмурна се под повърхността до покритото с тиня дъно, показвайки закрепена с нитове табела, на която пишеше НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Имаше и подпис: БЕРТРАН ЗОБРИСТ.

Датата беше утре.

„Боже мой!“

Лангдън се обърна към Сински, но тя се взираше безизразно в пода. Явно вече беше гледала видеото и не можеше да го гледа отново.

Камерата се завъртя наляво и озадаченият Лангдън видя издут балон от прозрачен найлон, пълен с някаква подобна на желатин жълто-кафява течност. Деликатната сфера се рееше, може би завързана за дъното, за да не се издигне на повърхността.

„Какво е това, по дяволите?“ Лангдън се взря в издутия балон. Вискозното му съдържание бавно се виеше… почти тлееше.

Когато мисълта го осени, дъхът му секна. „Чумата на Зобрист!“

— Спрете записа — каза Сински в мрака.

Образът замръзна — завързана найлонова торба, рееща се под водата, запечатан течен облак, увиснал в пространството.

— Мисля, че можете да се досетите какво е това — каза Сински. — Въпросът е колко дълго ще остане в това състояние? — Тя отиде до екрана и посочи малък надпис върху прозрачната материя. — За съжаление, това ни казва от какво е направена торбата. Можете ли да го прочетете?

Лангдън присви очи и се взря в текста. Приличаше на търговска марка: Solublon®.

— Най-големите производители на разтворими във вода пластмаси на света — каза Сински.

Стомахът на Лангдън отново се сви на топка.

— Да не искате да кажете, че торбата се… разтваря?!

Сински мрачно кимна.

— Да. Свързахме се с производителя. Уви, оттам ни казаха, че произвеждат десетки различни видове пластмаси, които могат да се разтворят за десет минути или за десет седмици, в зависимост от приложението им. Скоростта на разграждане донякъде зависи и от вида и температурата на водата, но няма съмнение, че Зобрист е взел предвид тези фактори. — Тя замълча за момент. — Смятаме, че тази торба ще се разгради до…

— Утре — прекъсна я Ректора. — Утре е датата, отбелязана от Зобрист в календара ми. Както и датата на чумата.

Лангдън седеше в полумрака, изгубил дар слово.

— Покажете му останалото — каза Сински.

Образът на екрана се смени. Сега камерата даваше общ план на светещите води и тъмната подземна зала. Лангдън не се съмняваше, че точно това е мястото, за което се говореше в стихотворението. „Лагуна, в която не блестят звезди“.

Сцената събуждаше картини от виденията на Данте за ада… реката Коцит, течаща през пещерите на подземния свят.

Където и да се намираше тази лагуна, водите ѝ се задържаха от стръмни, покрити с мъх стени, за които Лангдън усещаше, че трябва да са дело на човешка ръка. Долавяше също, че камерата показва само малка част от огромното вътрешно пространство, и впечатлението се подкрепяше от наличието на едва забележими вертикални сенки по стената. Бяха широки и приличаха на стволове, разположени на равни разстояния.

„Колони“ — сети се Лангдън.

Таванът на залата се поддържаше от колони.

Лагуната не беше в пещера, а в огромно помещение.

„В дворец потънал надълбоко влезте…“

Преди да успее да отвори уста, вниманието му бе привлечено от появата на нова сянка на стената… хуманоидна форма с дълъг, подобен на клюн нос.

„О, Боже…“

Сянката заговори. Думите ѝ бяха приглушени и се носеха над водата в зловещо поетичен ритъм.

Аз съм Сянката. Аз съм вашето спасение.