Дан Браун - Ад

И настана пълен хаос.

Тъмнокосият мъж клекна и нареди на жената да стъпи в столчето, което беше направил с ръце. Тя се подчини и той я вдигна нагоре. Жената се закатери в шахтата, стиснала банкнотите със зъби, за да освободи ръцете си, докато се мъчеше да достигне ръба. Мъжът я повдигна още… и още… докато пръстите ѝ не се вкопчиха в ръба.

С огромно усилие жената се набра и излезе на площада, сякаш излизаше от плувен басейн. Тикна парите в ръцете на циганката, обърна се и коленичи до шахтата, протегнала ръка към мъжа.

Твърде късно.

Силни ръце в дълги черни ръкави се протягаха в шахтата като пипала на някакво гладно чудовище, сграбчиха мъжа за краката и го задърпаха надолу.

— Бягай, Сиена! — извика мъжът. — Бягай!

Циганката видя как двамата се погледнаха със съжаление… след което всичко приключи.

Мъжът беше вмъкнат обратно в базиликата.

Русата жена се взираше надолу, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Ужасно съжалявам, Робърт — прошепна тя. И след кратка пауза добави: — За всичко.

В следващия миг скочи и се втурна към тълпата. Русата ѝ опашка се развяваше, докато тя тичаше по тясната алея на Мерчерия дел'Оролоджо, за да изчезне в сърцето на Венеция.

77.

Тихият звук на плискаща се вода бавно върна Робърт Лангдън в съзнание. Той долови стерилната миризма на антисептици, смесена със солен морски въздух. Светът се люлееше.

„Къде съм?“

Струваше му се, че само преди минути се бореше ожесточено срещу силни ръце, които го измъкваха от шахтата обратно в криптата. Странно, но сега не усещаше студения под на „Сан Марко“ под себе си… Вместо това ръката му докосваше мек дюшек.

Отвори очи и се огледа. Намираше се в малка чиста стая с един-единствен кръгъл прозорец. Люлеенето продължаваше.

„На кораб ли съм?“

Последните му спомени бяха как един от войниците в черно го прикова на пода на криптата и му изсъска:

— Спри да се съпротивляваш!

Лангдън се развика за помощ, но войниците му запушиха устата.

— Трябва да го махнем оттук — каза единият войник.

Партньорът му кимна неохотно.

— Действай.

Лангдън усети как силни пръсти вещо напипват артериите и вените на врата му. И след като намериха точното място на сънната артерия, натиснаха здраво. След секунди светът пред Лангдън започна да се размазва и той усети как губи съзнание — мозъкът му беше лишен от достъп на кислород.

„Убиват ме — помисли Лангдън. — Точно тук, до гроба на свети Марко“.

Мракът дойде, но изглеждаше непълен… по-скоро като сива пелена, пълна със смътни сенки и звуци.

Нямаше представа колко време е минало, но светът отново започваше да идва на фокус. Доколкото можеше да прецени, се намираше в нещо като корабна лечебница. Стерилната обстановка и миризмата на изопропил създаваше странно усещане за déjà vu, сякаш беше направил пълен кръг и се събуждаше по същия начин, по който се беше събудил снощи, в непозната болнична стая и със замъглени спомени.

Мислите му незабавно се насочиха към Сиена и безопасността ѝ. Все още виждаше меките ѝ кафяви очи, взиращи се надолу към него, изпълнени с разкаяние и страх. Лангдън се молеше да е избягала и да е успяла да се измъкне благополучно от Венеция.

„Объркали сме страната“ — беше ѝ казал, след като за свой ужас си даде сметка къде в действителност се намира гробницата на Енрико Дандоло. Загадъчният музейон на светата мъдрост от стихотворението изобщо не се намираше във Венеция… а ужасно далеч от нея. Точно както предупреждаваше текстът на Данте, значението на загадъчния текст бе скрито „под булото на стиховете странни“.

Лангдън възнамеряваше да обясни всичко на Сиена веднага щом се измъкнат от криптата, но така и нямаше възможност.

„Тя избяга, знаейки само, че съм се провалил“.

Стомахът му се сви на топка.

„Чумата още е там… ужасно далеч“.

В коридора се чу тропот на кубинки. Лангдън се обърна и видя мъж в черно да влиза в каютата. Беше същият мускулест войник, който го беше приковал на пода на криптата. Очите му бяха леденостудени. Когато мъжът приближи, Лангдън инстинктивно се сви, но нямаше къде да избяга. „Тези хора могат да направят с мен каквото си поискат“.

— Къде се намирам? — остро попита Лангдън, като се мъчеше да говори колкото се може по-твърдо.

— На борда на яхта недалеч от Венеция.

Лангдън погледна зеления медальон върху униформата на мъжа — глобус, заобиколен от буквите ЕЦПКБ. Никога не беше виждал нито символа, нито съкращението.