Дан Браун - Ад

— Не можем да го оставим просто ей така! — изтърси Лангдън.

— Повярвай ми — каза Сиена. — Това не е инфаркт. Да се махаме. Веднага!

Сграбчи с изненадваща сила ръката на Лангдън и го помъкна към балкона, далеч от хаоса, на чист въздух.

За момент Лангдън ослепя. Слънцето светеше право в очите му, докато се спускаше над западния край на площада „Сан Марко“ и къпеше целия балкон в златна светлина.

Сиена го поведе наляво по терасата, като лъкатушеше между туристите, излезли да се полюбуват на площада и копията на конете.

Лагуната беше точно пред тях. Странен силует във водата привлече вниманието на Лангдън — ултрамодерна яхта, която приличаше на някакъв футуристичен боен кораб.

Преди да си даде сметка какво е видял, двамата със Сиена отново бяха завили наляво, следвайки балкона след югозападния ъгъл към Хартиената врата — пристройката, която свързваше базиликата с Двореца на дожите и беше кръстена така, защото дожите изнасяли декретите си там, за да бъдат прочетени от гражданите.

„Не е инфаркт?“ Почернелите гърди на Ферис се бяха запечатали в ума на Лангдън и той внезапно се уплаши, че може да чуе диагнозата на Сиена за истинското му заболяване. Нещо повече, нещо като че ли се беше променило и Сиена вече нямаше доверие на Ферис. „Затова ли се опитваше да ми привлече вниманието преди малко?“

Сиена рязко спря и се наведе над елегантната балюстрада към оградения с колонада ъгъл на площада далеч долу.

— По дяволите! По-високо сме, отколкото предполагах.

Лангдън я зяпна. „Да не би да си искала да скачаш?“

Сиена изглеждаше уплашена.

— Не можем да им позволим да ни хванат, Робърт.

Лангдън се обърна назад към базиликата и погледна тежката врата от ковано желязо и стъкло, която се намираше точно зад тях. Туристите влизаха и излизаха и ако преценката му бе вярна, вратата водеше обратно към музея в дъното на църквата.

— Несъмнено са покрили всички изходи — каза Сиена.

Лангдън обмисли възможните пътища за бягство и откри само един.

— Мисля, че вътре видях нещо, което би могло да реши този проблем.

И без да обяснява какво е намислил, поведе Сиена обратно в базиликата.

Тръгнаха по периметъра на музея, като се мъчеха да останат скрити в тълпата. Повечето туристи сега гледаха по диагонал през огромния централен кораб към суматохата около Ферис. Лангдън забеляза гневната възрастна италианка, която упътваше двама облечени в черно войници към балкона — явно им обясняваше къде са избягали той и Сиена.

„Ще трябва да побързаме“ — помисли Лангдън, като оглеждаше стените. Най-сетне откри онова, което търсеше — до една витрина с гоблени.

Устройството на стената беше яркожълто, с червен предупредителен стикер: ALLARME ANTINCENDIO.

— Пожарна аларма? Това ли е планът ти? — попита Сиена.

— Ще се измъкнем навън с тълпата. — Лангдън се пресегна и сграбчи лоста. „Сега вече се издъних“. Бързо, за да не му остане време да размисли, той дръпна силно надолу и видя как механизмът пръсна малкия стъклен цилиндър вътре.

Не завиха никакви сирени, не настъпи очакваният пандемониум.

Тишина.

Той дръпна отново.

Нищо.

Сиена го гледаше, сякаш се е побъркал.

— Робърт, намираме се в каменна катедрала, пълна с туристи! Да не мислиш, че тези аларми ще са активни, ако всеки шегобиец…

— Разбира се! Законите в Съединените щати…

— Намираш се в Европа. Тук имаме по-малко адвокати. — Тя посочи над рамото му. — И освен това времето ни изтича.

Лангдън се обърна към стъклената врата, през която бяха влезли. Двамата войници влязоха забързано от балкона, като оглеждаха района. Лангдън позна единия — беше същият як агент, който бе стрелял по тях, когато със Сиена бягаха от апартамента ѝ.

Нямаха друг избор освен да се измъкнат през спиралното стълбище и да се спуснат на долния етаж. Когато стигнаха последното стъпало, спряха в сенките. В другия край неколцина войници охраняваха изходите и напрегнато оглеждаха всичко около себе си.

— Ако излезем от стълбището, ще ни видят — каза Лангдън.

— Стъпалата продължават надолу — прошепна Сиена и посочи лентата с надпис ACCESSO VIETATO на стълбището под тях. Зад нея стъпалата се спускаха по спиралния тунел към непрогледния мрак.

„Лоша идея — помисли си Лангдън. — Подземна крипта без изход“.

Сиена вече беше прекрачила лентата и се спускаше по спиралния тунел в тъмното.

— Отворено е — прошепна му отдолу.

Лангдън не се изненада. Криптата на „Сан Марко“ се различаваше от многото други подобни места с това, че представляваше и действащ параклис, в който се провеждаха редовни богослужения пред костите на св. Марко.