Дан Браун - Ад

— Май виждам естествена светлина! — прошепна Сиена.

„Как е възможно?“ Лангдън се опита да си спомни предишните си посещения в свещеното подземно място и предположи, че Сиена вижда lux eterna — електрическата светлина, винаги включена при гробницата на св. Марко в центъра на криптата. Отгоре обаче се чуха приближаващи стъпки и Лангдън нямаше време за мислене. Бързо прескочи лентата, като внимаваше да не я закачи, след което опря длан в грубо изсечената каменна стена и заслиза пипнешком в тъмното.

Сиена го чакаше в края на стълбището.

Криптата едва се виждаше в мрака. Представляваше подземна зала с потискащо нисък каменен таван, поддържан от стари колони и тухлени сводове. „Тежестта на цялата базилика лежи върху тези колони“ — помисли си Лангдън, който вече чувстваше пристъпа на клаустрофобия.

— Нали ти казах — прошепна Сиена — красивото ѝ лице беше слабо осветено от нещо като приглушена естествена светлина — и посочи няколко малки сводести прозореца високо в стената.

„Светлинни шахти“ — осъзна Лангдън. Напълно беше забравил за съществуването им. Прозорците, проектирани да донасят светлина и свеж въздух в криптата, се отваряха в дълбоки шахти, които се спускаха от площада горе. Стъклата на прозорците бяха подсилени с железни решетки, а и бяха високо и твърде тесни, за да се проврат през тях. Дори да успееха някак, по-нататъшното изкачване щеше да е невъзможно, тъй като шахтите бяха дълбоки три метра и горе бяха покрити с яки решетки.

В смътната светлина, просмукваща се през шахтите, криптата на „Сан Марко“ приличаше на осветена от луната гъста гора от подобни на стволове колони, хвърлящи дълги тежки сенки по пода. Лангдън погледна към центъра на криптата и самотната лампа, светеща до гробницата на св. Марко. Светецът, на чието име бе кръстена базиликата, почиваше в каменен саркофаг зад олтар, пред който имаше пейки за малцината щастливци, канени Да се молят тук, в сърцето на християнска Венеция.

Внезапно до Лангдън светна друга светлина и той се обърна. Сиена беше извадила телефона на Ферис.

Лангдън бе поразен.

— Ферис нали каза, че батерията му се е изтощила!

— Излъгал ни е — каза Сиена. — Излъга ни за много неща. — Изведа намръщено телефона и поклати глава. — Тук няма обхват. Помислих си, че може да разбера къде е погребан Енрико Дандоло.

Забърза към един от прозорците и вдигна телефона към стъклото с надеждата да намери сигнал.

„Енрико Дандоло“ — помисли Лангдън, който едва бе успял да се сети за дожа, преди да им се наложи да се спасяват с бягство. Въпреки сегашното им положение посещението им в „Сан Марко“ бе изпълнило целта си — бяха разкрили самоличността на коварния дож, обезглавил конете… и извадил костите на слепия.

За съжаление Лангдън нямаше представа къде се намира гробът на Енрико Дандоло, а явно същото се отнасяше и за Еторе Вио. „Той познава всеки сантиметър от тази базилика… а може би и от Двореца на дожите“. Фактът, че Еторе не беше посочил незабавно гробницата, означаваше, че тя вероятно се намира далеч от „Сан Марко“ и двореца.

„Тогава къде може да е?“

Лангдън погледна Сиена, която се беше качила на една пейка под един от прозорците. Тя вдигна резето, отвори прозореца и пъхна телефона на Ферис в шахтата.

Звуците от площада долитаха отгоре и Лангдън внезапно се запита дали е възможно да има и някакъв друг изход. Зад пейките имаше ред сгъваеми столове и Лангдън си помисли, че може да се покатери по някой от тях в шахтата. „Може би горните решетки се отварят отвътре?“

Забърза в тъмното към Сиена, но само след няколко крачки силен удар в челото го отхвърли назад и той падна на колене. За момент си помисли, че са го нападнали. Бързо осъзна, че не е това, и се наруга, че не си е дал сметка, че високият му ръст надвишава височината на сводовете — все пак те бяха построени за хора със среден ръст, живели преди повече от хиляда години.

Докато стоеше на колене върху твърдия камък и чакаше звездите пред очите му да изчезнат, се загледа в някакъв надпис на пода.

Sanctus Marcus.

Ахна. Не заради името на св. Марко, а заради езика, на който беше написано.

Латински.

След цял ден в съвременна Италия Лангдън леко се обърка, когато видя името на светеца на латински — напомняне, че мъртвият език е бил официален в Римската империя по времето на смъртта на евангелиста.

И тогава му хрумна друга мисъл.

В началото на тринайсети век, по времето на Енрико Дандоло и Четвъртия кръстоносен поход, езикът на властимащите до голяма степен е бил същият. Венециански дож, донесъл слава на Римската империя чрез завладяването на Константинопол, в никакъв случай нямаше да бъде погребан под името Енрико Дандоло… Вместо това на гроба му щеше да бъде изписано латинското му име.