Дан Браун - Ад

Вътрешната облицовка на църквата се състоеше от няколко милиона златни плочки и се говореше, че много от прашинките във въздуха всъщност са злато. Този увиснал във въздуха златен прах, съчетан с ярката слънчева светлина, струяща през големите западни прозорци, създаваше бликаща от енергия атмосфера, помагаща на вярващите да постигнат духовно богатство, а ако си поемат по-дълбоко дъх — и по-материално обогатяване чрез позлатяване на белите дробове.

В този час лъчите на увисналото над хоризонта слънце пронизваха западния прозорец над главата на Лангдън като широко блестящо ветрило или знаме от пъстроцветна коприна. Лангдън пое развълнувано дъх и усети, че Сиена и Ферис до него правят същото.

— Накъде? — прошепна Сиена.

Лангдън посочи към водещите нагоре стъпала. Музеят към църквата се намираше на горния етаж и притежаваше богата колекция, посветена на Конете на „Сан Марко“, която според Лангдън бързо щеше да разкрие самоличността на загадъчния дож, наредил обезглавяването на животните.

Докато се изкачваха, той забеляза, че Ферис отново има проблем с дишането. Сиена, която се опитваше от няколко минути да привлече вниманието му, го погледна в очите. Изражението ѝ бе напрегнато; тя кимна дискретно към Ферис и устните ѝ оформиха някакви думи, които Лангдън не разбра. Но преди той да успее да я помоли да се изкаже на глас, Ферис се обърна. Закъсня с част от секундата — Сиена вече се беше извърнала и гледаше право към него.

— Добре ли сте, докторе? — попита тя невинно.

Ферис кимна и се заизкачва по-бързо.

„Добра актриса — помисли Лангдън. — Но какво се опитваше да ми каже?“

Когато стигнаха втория етаж, цялата базилика се разкри под тях. Светилището беше изградено във формата на гръцки кръст, много по-близко до квадрат от издължените правоъгълници на „Св. Петър“ или „Нотър Дам“. С по-късото си разстояние от нартекса до олтара „Сан Марко“ създаваше усещане за здравина, а също и за по-голяма достъпност.

Но за да не изглежда прекалено достъпен, олтарът беше разположен зад параван с колони, върху който имаше внушително разпятие. Над него се извисяваше елегантен балдахин с един от най-ценните иконостаси на света — прочутия Пала д'Оро. Изработена от позлатено сребро, тази „златна завеса“ беше тъкан само в смисъл, че представляваше гоблен от по-ранни творби, предимно византийски емайл, обединени в една обща готическа рамка. Украсен с около хиляда и триста перли и четиристотин граната, Пала д'Оро се смяташе за едно от най-прекрасните съкровища на Венеция.

От гледна точка на архитектурата, думата „базилика“ означава източна църква във византийски стил, издигната в Европа или на запад. Като копие на Юстиниановата базилика „Св. Апостоли“ в Константинопол, по стил „Сан Марко“ беше толкова източна, че пътеводителите често посочваха, че посещаването ѝ може да бъде добра алтернатива на посещаването на турските джамии, много от които представляваха византийски катедрали, превърнати в мюсюлмански молитвени домове.

Самият Лангдън никога не би приел „Сан Марко“ като заместител на забележителните джамии в Турция, но все пак трябваше да признае, че ако иска да задоволи страстта си към византийското изкуство, човек задължително трябва да види тайните помещения при десния трансепт на тази църква, в които се пазеше така нареченото Съкровище на „Сан Марко“ — колекция от 283 безценни икони, бижута и потири, заграбени при завладяването на Константинопол.

Лангдън със задоволство установи, че този следобед в базиликата е сравнително спокойно. Все още имаше много хора, но поне имаше място за придвижване. Като лъкатушеше между различните групи, Лангдън поведе Ферис и Сиена към западния прозорец, където посетителите можеха да излязат навън и да видят конете на балкона. Въпреки увереността си, че те ще му помогнат да идентифицира въпросния дож, Лангдън си оставаше загрижен за стъпката, която трябваше да предприемат след това — откриването на самия дож. „Гробница? Или статуя?“ Това вероятно щеше да изисква допълнителна помощ, като се имаха предвид стотиците статуи в самата църква и в криптата долу, както и куполните гробници покрай северното рамо на сградата.

Забеляза млада екскурзоводка, която развеждаше туристи, и любезно я прекъсна.

— Извинете. Еторе Вио днес тук ли е?

— Еторе Вио ли? — Жената го изгледа странно. — Si, certo, ma…*

— Млъкна насред изречението и очите ѝ блеснаха. — Lei e Robert Langdon, vero?! — „Вие сте Робърт Лангдън, нали?“