Дан Браун - Ад

Повече от половин хилядолетие по-късно, през 1797 г., Наполеон завладял Венеция и взел конете за себе си. Те били откарани в Париж и сложени върху Триумфалната арка. През 1815 г., след разгрома на Наполеон при Ватерлоо и заточаването му, конете били свалени от арката и върнати във Венеция, за да заемат сегашните си места на балкона на базиликата.

Макар че Лангдън беше добре запознат с историята на конете, в сайта на ARCA се казваше нещо, което го стресна.

Декоративните хамути били добавени през 1204 г. от венецианците, за да скрият местата, където главите били отрязани, за да се улесни транспортирането им по море от Константинопол до Венеция.

„Дожът е наредил главите на конете да бъдат отрязани?“ Идеята му се струваше немислима.

— Робърт?! — чу се гласът на Сиена.

Лангдън се изтръгна от унеса си и се обърна. Сиена идваше заедно с Ферис.

— Конете от стихотворението! — възбудено извика Лангдън. — Сетих се!

— Какво? — Сиена го погледна объркано.

— Търсим коварен дож, отрязал главите на конете!

— Да, и?

— Стихотворението няма предвид живи коне. — Лангдън посочи нагоре към фасадата на „Сан Марко“, където ярките слънчеви лъчи осветяваха четирите медни статуи. — Става дума за тези коне!

73.

Ръцете на доктор Елизабет Сински трепереха. Тя гледаше видеото в кабинета на Ректора на борда на „Mendacium“ и макар че през живота си беше виждала доста ужасяващи неща, този необясним запис, направен от Бертран Зобрист преди самоубийството, я накара да изстине като труп.

На екрана пред нея потрепваше сянката на дългоклюно лице, хвърляна върху мократа стена на пещерна зала. Силуетът продължаваше да говори и гордо да описва шедьовъра си — създанието, наречено Ад, което ще спаси света, като драстично съкрати населението му.

„Бог да ни е на помощ“ — помисли Сински.

— Трябва… — с треперещ глас рече тя. — Трябва да открием това място под земята. Може все още да не е прекалено късно.

— Продължавайте да гледате — отвърна Ректора. — Става още по-шантаво.

Внезапно сянката на маската започна да се уголемява на мократа стена и надвисна над Сински. Изведнъж в кадъра се появи фигура.

„Мътните да ме вземат!“

Сински се взираше във фигурата на чумен лечител, загърнат в черно наметало и със смразяваща дългоклюна маска. Той вървеше право към камерата, докато маската не изпълни целия екран. Ефектът бе ужасяващ.

— „Най-мрачните места в ада — прошепна той — са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза“.

Сински настръхна. Това беше същият цитат, който Зобрист ѝ бе оставил на летището, когато бе успяла да му се измъкне в Ню Йорк преди година.

— Зная — продължи чумният лечител, — че има някои, които ме наричат чудовище. — Той замълча и Сински усети, че думите му са адресирани към нея. — Зная, че има някои, които ме смятат за безсърдечен звяр, криещ се зад маска. — Той отново замълча и пристъпи още по-близо до камерата. — Но аз не съм безлик. Нито безсърдечен.

И при тези думи Зобрист свали маската си, дръпна назад качулката на наметалото и разкри лицето си. Сински се вцепени, загледана в познатите зелени очи, които бе видяла за последен път в мрака в Съвета за международни отношения. В очите от видеозаписа гореше същата страст и огън, но в тях имаше и още нещо — ревностната жар на безумец.

— Аз съм Бертран Зобрист — каза той, загледан в обектива. — И това е моето лице, разбудено и оголено пред света. Колкото до душата ми… ако можех да вдигна високо пламтящото си сърце, както го прави Господ на Данте за любимата му Беатриче, щяхте да видите, че преливам от любов. Най-дълбоката любов. Към всички вас. И най-вече към един от вас.

Зобрист се приближи още повече, загледан в камерата. Заговори тихо, сякаш се обръщаше към любима.

— Любов моя — прошепна той. — Моя безценна любов. Ти си моето блаженство, моят унищожител на всички злини, мой поддръжник на всички добродетели, мое избавление. Ти легна без дрехи до мен и неволно ми помогна да пресека бездната, като ми даде сила да направя онова, което вече направих.

Сински слушаше с отвращение.

— Любов моя — продължи Зобрист със скръбен шепот, който отекна в призрачната пещера, в която се намираше. — Ти си моето вдъхновение и водач, моят Вергилий и моята Беатриче в едно, а този шедьовър е колкото мой, толкова и твой. Ако е писано никога вече не се докоснем, подобно на злочести влюбени, аз ще намеря утеха в съзнанието, че съм оставил бъдещето в твоите нежни ръце. Моето дело тук долу е завършено. И сега дойде часът да се издигна отново в света горе… и да видя пак звездите.