Дан Браун - Ад

Докато вървеше към чупката на площада, Лангдън виждаше право пред себе си проблясващия син стъклен циферблат на Часовниковата кула — същия астрономически часовник, през който Джеймс Бонд беше изхвърлил лошия от филма „Муунрейкър“.

Едва сега Лангдън можеше да оцени изцяло най-уникалното нещо, което предлагаше градът.

Звуците.

Понеже тук нямаше автомобили и мотори, Венеция се радваше на отсъствието на обичайния градски трафик, метро и сирени и бе изпълнена с категорично лишената от механика пъстрота от човешки гласове, гукащи гълъби и мелодии, забавляващи посетителите на откритите кафенета. Венеция звучеше различно от всеки друг голям град в света.

Лъчите на късното следобедно слънце изпълваха площад „Сан Марко“ от запад и хвърляха дълги сенки по плочките. Лангдън Погледна нагоре към камбанарията, която се извисяваше над площада и доминираше над силуета на стария град. Горната лоджия на кулата беше пълна със стотици хора. Дори самата мисъл да е там го накара да потрепери. Той отмести поглед и продължи напред през човешкото море.

Сиена с лекота следваше Лангдън, но Ферис изоставаше и тя реши да се движи между двамата, за да не ги изпуска от очи. Разстоянието помежду им обаче се увеличи още повече и Сиена погледна нетърпеливо назад. Ферис посочи гърдите си, за да покаже, че е задъхан, и ѝ направи знак да продължи напред.

Сиена кимна и забърза след Лангдън. Но докато си пробиваше път през тълпата, някакво натрапчиво чувство я накара да забави крачка — странното подозрение, че Ферис изостава нарочно… сякаш се опитва да се отдели от тях.

Тъй като отдавна се беше научила да се доверява на инстинктите си, тя се скри в една ниша и започна да наблюдава, като оглеждаше тълпата в търсене на Ферис.

„Къде изчезна?!“

Той сякаш вече дори не се опитваше да ги следва. Сиена се взираше в лицата на хората и най-сетне го видя. За нейна изненада, той беше приклекнал и бе извадил телефона си.

„Нали каза, че батерията му е паднала!“

Изпита интуитивен страх и отново знаеше, че трябва да му се довери.

„Излъгал ме е във влака!“

Наблюдаваше го и се опитваше да разбере какво прави. Пускаше тайно съобщение на някого? Или правеше проучване зад гърба ѝ? Може би се опитваше да разреши загадката на стихотворението на Зобрист преди нея и Лангдън?

Каквито и да бяха причините, той я беше излъгал най-безочливо.

„Не мога да му имам доверие“.

Запита се дали да не излезе от скривалището си и да не се изправи открито срещу него, но бързо реши да изчезне обратно в тълпата, преди да я е забелязал. Тръгна отново към базиликата, като се оглеждаше за Лангдън. „Трябва да го предупредя да не разкрива нищо повече пред Ферис“.

Намираше се на петдесетина метра от базиликата, когато нечия силна ръка я дръпна отзад за пуловера.

Тя рязко се завъртя и се озова лице в лице с Ферис.

Мъжът с обрива дишаше тежко — явно беше тичал през тълпата, за да я настигне. В него се долавяше нещо трескаво, което Сиена не бе забелязала досега.

— Съжалявам — каза той, като едва си поемаше дъх. — Изгубих се в множеството.

Веднага щом погледна в очите му, Сиена разбра.

„Той крие нещо от мен“.

Когато стигна пред базиликата „Сан Марко“, Лангдън с изненада откри, че двамата му спътници не са зад него. Изненада се и от липсата на опашка туристи, чакащи да влязат в църквата. Но пък, от друга страна, беше късен следобед и повечето туристи, останали без сили след тежките гощавки с паста и вино по обед, предпочитаха да се разхождат по площадите или да пият кафе, отколкото да се опитват да поглъщат още история.

Лангдън предположи, че Сиена и Ферис ще се появят всеки момент, и погледна към входа на базиликата. Понякога обвинявана заради „смущаващото количество входове“, фасадата на базиликата беше почти изцяло заета от пет входа, чиито скупчени колони, сводове и зейнали бронзови врати правеха сградата открито гостоприемна.

Един от най-добрите образци на византийската архитектура в Европа, „Сан Марко“ имаше определено меко и своеобразно излъчване. За разлика от суровите сиви кули на „Нотър Дам“ или Шартър, „Сан Марко“ изглеждаше внушително и в същото време някак много по-земно. По-широка, отколкото висока, църквата беше увенчана с пет издути варосани купола, които създаваха леко, почти празнично впечатление, поради което доста от пътеводителите сравняваха „Сан Марко“ със сватбена торта с целувки отгоре.

Стройната статуя на св. Марко се взираше от мястото си над централния вход към площада, носещ неговото име. Евангелистът беше стъпил върху арка, боядисана в тъмносиньо и осеяна със златни звезди. На този колоритен фон златният крилат лъв на Венеция изпъкваше като блестящ талисман.