Дан Браун - Ад

— Няма проблем! — отвърна капитанът. — Още две минутки!

Лимузината се изравни с площада и Дворецът на дожите сега се издигаше величествено от дясната им страна.

Великолепен образец на венецианската готика, дворецът беше пример за подценена елегантност. Нямаше кули и бойници, характерни за дворците на Франция и Англия, а беше замислен като огромен паралелепипед, осигуряващ максимално вътрешна повърхност за голямото правителство на дожа и за обслужващия персонал.

Гледан откъм морето, огромният дворец от бял варовик би изглеждал надменно и арогантно, ако ефектът не бе внимателно приглушен с добавянето на портици, колони, лоджии и четирилистни отвори. По външните стени минаваха геометрични украси от розов варовик, напомнящи на Лангдън за Алхамбра в Испания.

Ферис изглеждаше разтревожен от множеството пред двореца. Гъста тълпа се беше събрала на един мост и всички сочеха надолу към тесен канал, който пресичаше две големи части от Двореца на дожите.

— Какво гледат? — нервно попита Ферис.

— Il Ponte dei Sospiri — отвърна Сиена. — Прочут венециански мост.

Лангдън се загледа към тесния воден път и видя прекрасно извития затворен тунел, който свързваше двете сгради. „Мостът на въздишките“ — помисли си той и си спомни един от любимите си филми от детството, „Малък романс“, базиращ се на легендата, че ако двама млади влюбени се целунат под този мост по залез-слънце, докато камбаните на „Сан Марко“ бият, ще останат влюбени през целия си живот. Разбира се, още по-добре беше, че във филма участваше прелестната четиринайсетгодишна Даян Лейн, в която Лангдън моментално се влюби… любов, от която така и не се беше отърсил напълно.

Години по-късно Лангдън с ужас научи, че Мостът на въздишките носи името си не от въздишките на страстта… а на нещастието. Оказа се, че закритият проход свързвал двореца на дожа със затвора, където затворниците гниели и умирали, а стоновете им отеквали през решетките на прозорците им в тесния канал.

Лангдън беше посещавал затвора веднъж и с изненада бе научил, че най-ужасните килии били не тези на нивото на водата които често се наводнявали, а намиращите се на горния етаж на самия дворец. Те били наричани piombi заради покритите с оловни керемиди покриви, от които ставали нетърпимо горещи през лятото и леденостудени през зимата. Великият любовник Казанова бил затворник в една такава килия, след като Инквизицията го обвинила в разврат и шпиониране. Оцелял там цели петнайсет месеца, след което успял да избяга, като измамил надзирателя си.

— Sta' attento!* — извика Маурицио на един гондолиер, докато лимузината им заемаше мястото, освободено току-що от гондолата. Капитанът беше успял да намери място пред хотел „Даниели“, само на стотина метра от площад „Сан Марко“ и Двореца на дожите.

Маурицио хвърли въже на един стълб и скочи на брега, сякаш участваше в кастинг за бандитски филм. След като завърза лодката, се обърна и протегна ръка, за да помогне на пътниците си да слязат.

— Благодаря — каза Лангдън, когато мускулестият италианец го издърпа на брега.

Ферис го последва малко разсеяно и отново погледна към морето.

Сиена слезе последна. Докато ѝ помагаше, дяволски красивият Маурицио я фиксираше с поглед, който сякаш ѝ казваше, че ще си прекара много по-добре, ако зареже двамата си спътници и остане с него в лодката. Сиена като че ли изобщо не забеляза.

— Grazie, Маурицио — каза тя разсеяно, без да откъсва поглед от Двореца на дожите.

И без да се бави нито миг, поведе Лангдън и Ферис към тълпата.

* Внимавай! (ит.) — Б. пр.

70.

Уместно кръстено на един от най-прочутите пътешественици на света, международното летище „Марко Поло“ се намира на шест километра северно от площад „Сан Марко“ във водите на Лагуна Венета.

Благодарение на удобствата на частните полети Елизабет Сински слезе от самолета и само след десет минути се носеше през лагуната във футуристичен черен катер „Дюбоа SR52 Блекбърд“, изпратен от непознатия, с когото бе разговаряла по телефона.

„Ректора“.

След цял ден престой в микробуса морският въздух ѝ подейства съживяващо. Тя обърна лице срещу соления вятър и остави сребристата си коса да се вее зад нея. От последната инжекция бяха минали почти два часа и тя най-сетне се чувстваше будна. За първи път от снощи Елизабет Сински отново бе себе си.

Агент Брюдер седеше до нея заедно с екипа си. Никой не казваше нито дума. Дори да имаха тревоги относно необичайната среща, те знаеха, че мнението им няма значение — не те вземаха решенията.