Дан Браун - Ад

Маурицио посочи с гордост една гондола, докато минаваха покрай нея, и извика през рамо:

— Видяхте ли металната украса на носа? Това е единственият метал в гондолите. Нарича ce ferro di prua, желязото на носа. То е изображение на Венеция!

После обясни, че подобната на коса украса на всяка гондола в града има символично значение. Извитата форма на ferro представяше Канале Гранде, шестте зъба символизираха шестте sestieri, тоест районите на Венеция, а издълженото острие беше стилизираната глава на венецианския дож.

„Дожът — помисли си Лангдън, чиито мисли отново се насочваха към предстоящата задача. — Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и костите на слепия извади“.

Погледна към брега, където един малък парк стигаше до самата вода. Над дърветата, очертана на фона на безоблачното небе, се издигаше червената тухлена кула на камбанарията на „Сан Марко“, на чийто връх беше кацнал златен архангел Гавриил и се взираше от зашеметяващата си стойка на деветдесет метра височина.

В град, където високите сгради не съществуваха заради тенденцията да потъват, извисяващата се Кампанила ди Сан Марко служеше като ориентир за всички, които влизаха в лабиринта от канали и проходи на Венеция; изгубилият се пътешественик можеше да погледне нагоре и да се ориентира как да се върне до площада. На Лангдън още му беше трудно да повярва, че масивната кула се е срутила през 1902 година и почти е затрупала площад „Сан Марко“. А най-забележителното бе, че единствената жертва на тази катастрофа била една котка.

Гостите на Венеция можеха да се докоснат до неподражаемата атмосфера на града на стотици секващи дъха места, но за Лангдън любимото място винаги бе Рива дели Скиавони. Широкият каменен булевард, минаващ покрай брега, беше построен през девети век от изкарани от дъното наноси от стария Арсенал чак до площад „Сан Марко“.

С изисканите си кафенета, елегантни хотели и дори енорийската църква на Антонио Вивалди, Рива започваше при Арсенала, старата корабостроителница на града, където ароматът на боров катран бе изпълвал някога въздуха, когато моряците запълвали с него дупките по корпусите на съдовете си. Според преданието именно посещението на тази корабостроителница вдъхновило Данте Алигиери да включи реките от врящ катран като едно от средствата за мъчение в „Ад“.

Погледът на Лангдън се премести надясно, по дължината на булеварда покрай брега, за да спре при драматичния му край. Тук, в най-южната част на площад „Сан Марко“, широкият застлан път се срещаше с откритото море. През златния век на Венеция тази рязка граница била наричана с гордост „ръбът на цивилизацията“.

Днес покрай дългия триста метра участък, където площадът и морето се срещаха, неизменно имаше най-малко сто черни гондоли, които се поклащаха на кейовете; подобните им на коси орнаменти се издигаха и спускаха на фона на белите мраморни сгради.

Лангдън още не можеше да проумее как този мъничък град, само два пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк, е успял да се издигне от морето и да се превърне в най-голямата и богата империя на Западния свят.

Докато Маурицио приближаваше лодката към брега, Лангдън забеляза, че площадът е пълен с хора. Навремето Наполеон наричал площад „Сан Марко“ „ателието на Европа“ и както изглежда, в това „помещение“ се провеждаше парти, на което бяха дошли прекалено много гости. Целият площад изглеждаше така, сякаш всеки момент може да потъне под тежестта на дошлите да му се възхитят.

— Боже мой! — прошепна Сиена, зяпнала неизброимото множество.

Лангдън не беше сигурен дали го казва от страх, че Зобрист може да е избрал това многолюдно място да отприщи чумата си… или защото усеща, че може би е бил прав в предупрежденията си за опасността от пренаселване.

Всяка година във Венеция се стичаха зашеметяващо много туристи — около 0,3 процента от цялото население на планетата, или около двайсет милиона души за 2000 г. Оттогава населението на Земята се беше увеличило с още един милиард и градът стенеше под тежестта на още три милиона туристи годишно. Подобно на самата планета, Венеция разполагаше с ограничено пространство и в един момент нямаше да е в състояние да внася достатъчно храна, да изхвърля достатъчно отпадъци и да осигури достатъчно легла за всички, които искат да я видят.

Ферис мълчеше. Не гледаше сушата, а морето и корабите.

— Добре ли сте? — попита го Сиена.

Ферис рязко се извърна.

— Да, добре съм… просто се бях замислил. — Обърна се към Маурицио. — Остави ни колкото се може по-близо до „Сан Марко“.