Дан Браун - Ад

Когато лодката им зави на поредния широк завой на канала, вятърът изду червен транспарант, който откъсна Лангдън от мрачните му мисли за смъртта и насочи вниманието му към елегантна триетажна постройка вляво.

CASINO DI VENEZIA: БЕЗКРАЙНА ЕМОЦИЯ

Макар че Лангдън не разбираше напълно думите върху транспаранта на казиното, бляскавият ренесансов дворец беше част от градския пейзаж от шестнайсети век. Някога частно имение, сега той бе скъп игрален дом, прочут с това, че именно тук през 1883 г. композиторът Рихард Вагнер умрял от инфаркт малко след като завършил операта си „Парсифал“.

Отдясно на казиното се виждаше барокова фасада с още по-голям транспарант, този път тъмносин, на който пишеше CA'PESARO: GALLERIA INTERNAZIONALE D'ARTE MODERNA. Преди години Лангдън беше влизал вътре и бе видял шедьовъра „Целувката“ на Густав Климт, част от гостуваща изложба от Виена. От преплетените любовници, изобразени в зашеметяващи златни листа, лъхаше на страст и до ден днешен Лангдън свързваше „Ка'Пезаро“ със събуждането на дългогодишния си интерес към съвременното изкуство.

Маурицио увеличи скоростта в разширяващия се канал.

Отпред се появи прочутият мост Риалто, който бележеше половината път до площад „Сан Марко“. Малко преди да минат под него Лангдън погледна нагоре и видя самотна фигура, която стоеше неподвижно до парапета и се взираше в тях.

Лицето беше едновременно познато… и ужасяващо.

Лангдън инстинктивно се сви.

Сивкаво и издължено, лицето имаше студени мъртви очи и дълъг, подобен на клюн нос.

Лодката се плъзна под зловещата фигура точно когато Лангдън осъзна, че това е просто турист, фукащ се с последната си покупка — една от стотиците маски на чумни лечители, продавани на намиращия се наблизо пазар Риалто.

Днес обаче костюмът изобщо не му изглеждаше очарователен.

* Пристройка с колонада пред входа на античен храм — Б. пр.

** Не, благодаря (ит.) — Б. пр.

*** Ама разбира се! (ит.) — Б. пр.

**** Извинявайте! (ит.) — Б. пр.

***** Матей 18:9 — Б. пр.

69.

Площад „Сан Марко“ се намира на най-южната точка на Канале Гранде, където закътаният воден път се събира с морето. Над опасната точка на свързване се извисява суровата триъгълна крепост на Dogana da Mar, Морската митница, чиято кула навремето охранявала Венеция от вражески нашествия. Днес кулата е сменена с голям златен глобус и ветропоказател, изобразяващ богинята на промените, чието постоянно обръщане по вятъра трябва да напомня на мореплавателите за непредсказуемостта на съдбата.

Маурицио насочи лъскавата си лодка към края на канала и морето с неговите пенещи се вълни зейна застрашително пред тях. Робърт Лангдън беше пътувал неведнъж по този маршрут, но с много по-големите вапорето, и сега тръпнеше, докато лимузината им се люлееше от засилващото се вълнение.

За да стигне пристанището при площада, лодката трябваше да пресече откритата лагуна, чиито води бяха задръстени от стотици съдове — от луксозни яхти и танкери до платноходки и грамадни пътнически лайнери. Все едно напускаха някакъв селски път и излизаха на осемлентова магистрала.

Сиена също изглеждаше неуверено, докато поглеждаше извисяващия се десететажен лайнер, който минаваше само на триста метра пред тях. Палубите му бяха пълни с пътници, които се тълпяха на парапетите и снимаха площад „Сан Марко“ от морето. По разпенената диря на кораба се бяха наредили три други и дебнеха удобен момент да минат покрай най-известната забележителност на Венеция. Лангдън беше чувал, че през последните години броят на корабите се увеличавал толкова бързо, че опашката се точела денонощно.

Маурицио погледна приближаващите лайнери, след което се обърна към един покрит кей недалеч.

— Става ли да спра при бара на Хари? — И посочи ресторанта прочут с това, че е създал Белини. — Площад „Сан Марко“ е на две крачки.

— Не, закарай ни до самия площад — нареди Ферис и посочи през лагуната към пристанището.

Маурицио сви добродушно рамене.

— Както кажете. Дръжте се!

Двигателят изрева и лимузината зацепи вълните, следвайки един от отбелязаните с шамандури водни пътища. Туристическите лайнери приличаха на плаващи жилищни блокове, а дирите им подмятаха по-малките съдове като коркови тапи.

За изненада на Лангдън десетки гондоли предприемаха подобно пресичане. Стройните им корпуси, дълги почти дванайсет метра и тежащи почти седемстотин килограма, изглеждаха невероятно стабилни в неспокойните води. Всяка лодка се управляваше от гондолиер, стъпил здраво на платформа от лявата страна на кърмата, облечен в традиционната риза на черни и бели ивици и хванал единственото гребло, закрепено за десния планшир. Дори в бурните води си личеше, че всяка гондола има загадъчен ляв крен — странност, за която Лангдън беше научил, че се дължи на асиметричната конструкция на лодката — корпусът беше извит надясно, за да компенсира тенденцията да завива наляво заради разположеното на десния борд гребло.