Дан Браун - Ад

„Извади“ — помисли си Лангдън и осъзна, че точно тази дума беше използвана и в стихотворението. „Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и костите на слепия извади“.

Озадачен от съвпадението, той се запита дали това не е скрит намек, че именно света Лучия е слепият, за когото се говори в стихотворението.

— Маурицио — извика Лангдън и посочи към „Сан Джеремия“.

— Костите на света Лучия са погребани в тази църква, нали?

— Няколко, да — отвърна Маурицио, като караше майсторски с една ръка и гледаше назад към пътниците си, без да обръща внимание на трафика пред тях. — Но повечето не са тук. Света Лучия е толкова обичана, че тялото ѝ е пръснато из църкви по целия свят. Разбира се, ние венецианците най-много обичаме света Лучия и затова празнуваме…

— Маурицио! — извика Ферис. — Света Лучия е сляпата, не ти. Гледай напред!

Маурицио се разсмя добродушно и се обърна точно навреме, за да избегне сблъсък с движеща се срещу тях лодка.

Сиена наблюдаваше внимателно Лангдън.

— Какво мислиш? За предателския дож, който извадил костите на слепия ли?

Лангдън сви устни.

— Не съм сигурен.

И бързо разказа на Сиена и Ферис историята на света Лучия, която бе сред най-странните сред всички животоописания на светците. Според преданието, когато прекрасната Лучия отхвърлила домогванията на влиятелен ухажор, той я обвинил и я пратил на клада, но пламъците оставили тялото ѝ непокътнато. Според поверието, тъй като плътта ѝ била неподатлива на огън, мощите ѝ притежавали особена сила и всеки, който ги притежавал, щял да се наслаждава на необичайно дълъг живот.

— Значи е имала вълшебни кости? — попита Сиена.

— Да, вярвало се, че са такива, поради което мощите ѝ били пръснати по целия свят. В продължение на две хилядолетия могъщи лидери се опитвали да избегнат старостта и смъртта, като се сдобивали с костите на светицата. Скелетът ѝ бил краден, връщан, краден отново, местен и разделян повече пъти, отколкото на който и да било друг светец. Костите ѝ са минали през ръцете на поне десетина от най-могъщите хора в историята.

— В това число и на някой предателски дож? — попита Сиена.

„Дожа коварен на Венеция потърсете, що обезглави конете… и

костите на слепия извади“.

— Напълно възможно — отвърна Лангдън и сега осъзна, че света Лучия се споменава многократно в „Ад“ на Данте. Тя беше една от трите благословени жени, le tre donne benedeite , които извикват Вергилий да помогне на Данте да излезе от подземния свят. Другите две бяха Дева Мария и Беатриче, възлюбената на Данте. Поетът беше поставил света Лучия начело на групата.

— Ако си прав — развълнувано каза Сиена, — то същият коварен дож, който отрязал главите на конете…

— … е откраднал и костите на света Лучия — довърши Лангдън.

Сиена кимна.

— Това значително ще съкрати списъка ни. — Тя погледна Ферис. — Сигурен ли сте, че телефонът ви не работи? Бихме могли да потърсим в интернет…

— Съвсем е умрял — отвърна Ферис. — Току-що проверих. Съжалявам.

— Скоро ще стигнем — каза Лангдън. — Не се съмнявам, че ще успеем да намерим отговорите в базиликата „Сан Марко“.

„Сан Марко“ беше единственото парче от пъзела, което Лангдън смяташе за абсолютно сигурно. „Музейон на светата мъдрост“. Лангдън разчиташе на базиликата да разкрие идентичността на загадъчния дож… и оттам, с малко късмет, конкретното място, от което Зобрист е избрал да пусне чумата си. „Защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква“.

Опита се да пропъди от ума си картините с чумата, но това беше невъзможно. Често се бе питал как ли е изглеждал този невероятен град, когато е бил в разцвета си… преди чумата да го отслаби дотолкова, че да бъде завладян първо от османските турци, после от Наполеон… по времето, когато Венеция се е славела като търговски център на Европа. Според всички сведения на света нямало по-прекрасен град, а богатството и културата на жителите му нямали равни на себе си.

Лангдън беше чел описания на живота във Венеция по време на чумните епидемии. Поради липсата на земя, където да погребват мъртвите, подути трупове се носели по каналите, като на места ги задръствали и работниците трябвало да ги разбутват с пръти, за да може водата да ги отнесе в морето. Сякаш никакви молитви не били в състояние да укротят гнева на чумата. Когато градските власти осъзнали, че причината за болестта са плъховете, било вече късно, но въпреки това във Венеция бил издаден закон, задължаващ всички пристигащи кораби да стоят на котва четирийсет дни в открито море, преди да им бъде позволено да разтоварят товарите си. И до днес числото четирийсет — quaranta на италиански — служеше като мрачно напомняне за произхода на думата „карантина“.