Дан Браун - Ад

Лангдън се намръщи.

— Плашеща мисъл.

— И още как. Изобщо не се заблуждавайте — рече тя. — Зобрист твърдо вярваше, че драстичното съкращаване на човешката популация един ден ще се помни като върховна проява на героизъм… като момента, в който човечеството е избрало да оцелее.

— Плашещо, както вече казах.

— И още по-плашещото е, че Зобрист не беше единственият, който мисли така. Когато умря, той се превърна в мъченик за много хора. Нямам представа на кого ще се натъкнем, когато пристигнем във Флоренция, но ще трябва да сме изключително внимателни. Няма да сме единствените, опитващи се да открият тази чума. И заради собствената ви безопасност не можем да допуснем никой да научава, че сте в Италия и я търсите.

Лангдън ѝ разказа за своя приятел и специалист по Данте Игнацио Бузони, за когото смяташе, че може да ги вкара в Палацо Векио след работното време, за да могат да разгледат картините, съдържащи думите cerca trova, които бяха видели върху картината от малкия проектор на Зобрист. Бузони можеше също така и да помогне на Лангдън да разбере странния цитат за очите на смъртта.

Сински приглади назад дългата си сребриста коса и го поглед, на напрегнато.

— Търсете и намерете, професоре. Времето изтича.

След това взе най-сигурния тубус на СЗО за съхраняване на опасни материали — модел, който можеше да се отключи единствено с биометрични данни.

— Дайте палеца си — каза тя, докато поставяше цилиндричния контейнер пред Лангдън.

Макар и озадачен, Лангдън се подчини.

Сински програмира контейнера така, че Лангдън да е единственият, който може да го отвори. После взе малкия проектор и го постави вътре.

— Мислете за това като за преносим сейф — каза му с усмивка.

— Със символ за биологична опасност ли? — Лангдън изглеждаше смутен и разтревожен.

— Само с това разполагаме. Но пък, от друга страна, така никой няма да посмее да го бърника.

Лангдън стана да се разтъпче и да отиде до тоалетната. Докато го нямаше, Сински се опита да пъхне запечатания контейнер в джоба на сакото му. За съжаление не влизаше.

„Не може да носи проектора пред очите на всички“. Тя се замисли и извади от един шкаф скалпел и набор за шиене. С прецизността на експерт сряза хастара на сакото на Лангдън и внимателно приши скрит джоб, който да побере контейнера.

Когато Лангдън се върна, тя тъкмо приключваше.

Професорът спря и я зяпна втрещено, сякаш Сински обезобразяваше „Мона Лиза“.

— Срязали сте хастара на сакото ми?

— Спокойно, професоре — каза тя. — Аз съм хирург. Шевовете са направени напълно професионално.

68.

Венецианската железопътна гара „Санта Лучия“ е елегантно ниско съоръжение от сив камък и бетон. Проектирана е в модерен минималистичен стил с фасада без никакви украси с изключение на един-единствен символ: крилатите букви FS, емблема на държавните железници — Ferrovie dello Stato.

Тъй като гарата се намира в западния край на Канале Гранде, на пристигащите пътници им е достатъчно да направят само една крачка, за да се потопят изцяло в характерните гледки, миризми и звуци на Венеция.

При всяко свое идване тук Лангдън винаги долавяше соления въздух — свеж морски бриз, подправен от аромата на пицата, предлагана от улични търговци пред гарата. Днес вятърът духаше от изток и носеше също така миризмата на дизелово гориво от дългата опашка водни таксита, чакащи в надигналите се води на Канале Гранде. Десетки капитани размахваха ръце и викаха на туристите с надежда да подлъжат някой да се качи в техните таксита, гондоли, вапорети и скутери.

„Хаос във водата“ — помисли Лангдън, загледан в задръстването в канала. Странно, но блъсканицата, която би била подлудяваща в Бостън, изглеждаше някак чаровна и със старинна атмосфера във Венеция.

На един хвърлей от другата страна на канала в следобедното небе се издигаха позеленелите медни куполи на Сан Симеоне Пиколо. Църквата беше с един от най-еклектичните архитектурни стилове в цяла Европа. Необичайно стръмният ѝ купол и кръглото светилище бяха византийски, докато пронаосът* с неговите колони несъмнено беше изграден като класическия гръцки вход на Пантеона в Рим. Главният вход беше покрит със зрелищен фронтон със сложни мраморни релефи, изобразяващи цяло войнство светци мъченици.

„Венеция е музей на открито — помисли си Лангдън и погледът му се насочи към водите на канала, които се плискаха в стъпалата на църквата. — Бавно потъващ музей“. Въпреки това опасността от наводнение изглеждаше несъществена в сравнение със заплахата, която може би се спотайваше под града.