Дан Браун - Ад

„Аз станах нещо повече от неговата любов. Станах негов ученик“.

— Мостът Либерта — каза Лангдън. — Почти стигнахме.

FS–2080 кимна скръбно. Гледаше водите на Лагуна Венета. Спомняше си как веднъж с Бертран бяха плавали тук… ведра картина, която се разтвори в ужасяващия спомен от предишната седмица.

„Тогава той скочи от кулата Бадия.

Последните очи, които видя, бяха моите“.

67.

Малкият самолет на „НетДжетс“ се издигна от летище „Тасиняно“ и се насочи към Венеция. Без да забелязва друсането, доктор Елизабет Сински галеше разсеяно амулета си и се взираше през прозореца към празното пространство.

Най-сетне бяха спрели да ѝ бият инжекции и умът ѝ вече започваше да се прояснява. Агент Брюдер седеше мълчалив на съседната седалка и вероятно си мислеше за шантавия обрат на нещата, настъпил току-що.

„Всичко се е преобърнало наопаки“ — помисли си Сински: все още се мъчеше да повярва на онова, което бе видяла току-що.

Преди половин час бяха нахълтали в малкото летище да попречат на Лангдън да се качи в наетия частен самолет. Вместо професора обаче откриха само чакащ „Сайтейшън Ексел“ и двама пилоти на „НетДжетс“, които крачеха нервно по пистата и си поглеждаха часовниците.

Робърт Лангдън не се беше появил.

Тогава дойде телефонното обаждане.

Когато мобилният телефон иззвъня, Сински бе там, където беше през целия ден — в каросерията на черния микробус. Агент Брюдер влезе в колата и с изумена физиономия ѝ подаде апарата.

— Спешно повикване за вас, госпожо.

— Кой е? — попита тя.

— Поръча ми да ви кажа, че има да ви съобщи важна информация относно Бертран Зобрист.

Сински грабна телефона.

— Доктор Елизабет Сински.

— Доктор Сински, не се познаваме, но моята организация е отговорна за укриването на Бертран Зобрист през последната година.

— Които и да сте, вие укривате престъпник, дявол да го вземе! — каза тя рязко.

— Не сме направили нищо незаконно, но това не е…

— Как ли пък не!

Мъжът от другата страна пое дълбоко дъх и заговори много тихо:

— Двамата с вас ще имаме предостатъчно време да обсъждаме етиката на моите действия. Зная, че не ме познавате, но аз зная доста неща за вас. Господин Зобрист ми плащаше добре през изминалата година да държа вас и други далеч от него. В момента с това обаждане нарушавам собствения си стриктен протокол. И въпреки това смятам, че нямам друг избор освен да обединим силите си. Боя се, че Бертран Зобрист може да е направил нещо ужасно.

Сински нямаше абсолютно никаква представа кой е този човек.

— И го проумяхте едва сега, така ли?

— Да, точно така. Едва сега. — От тона му личеше, че говори искрено.

Сински се опита да се отърси от паяжините в главата си.

— Кой сте вие?

— Някой, който иска да ви помогне, преди да е станало твърде късно. Разполагам с видеопослание от Бертран Зобрист. Той поиска от мен да го представя на света… утре. Мисля, че трябва да го видите незабавно.

— Какво се казва в него?

— Не е за телефон. Трябва да се срещнем.

— Откъде да знам, че мога да ви имам доверие?

— Можете, защото ще ви кажа къде е Робърт Лангдън… и защо се държи така странно.

На Сински ѝ се зави свят при споменаването на името на Лангдън и тя заслуша с изумление смахнатото обяснение. Този човек бе съучастник на врага ѝ през последната година, но въпреки това, докато слушаше подробностите, инстинктите ѝ казваха, че трябва да повярва на всичко, което чува.

„А и нямам друг избор освен да се съглася“.

Обединените им сили нямаха проблем с овладяването на „зарязания“ самолет на „НетДжетс“. Сински и войниците вече бяха преследвачи и се носеха към Венеция, където според информацията на мъжа пристигаха с влак Лангдън и двамата му спътници. Беше твърде късно да се обръщат към местните власти, но мъжът от телефона твърдеше, че знае къде отива Лангдън.

„На площада „Сан Марко“ ли?“ Побиха я тръпки, когато си представи тълпите в най-многолюдния район на Венеция.

— Откъде знаете?

— Не е за телефон — отново каза мъжът. — Но трябва да сте наясно, че Робърт Лангдън пътува с много опасен човек, без да подозира за това.

— Кой?! — остро попита Сински.

— Един от най-доверените хора на Зобрист. — Мъжът въздъхна тежко. — Човек, на когото имах доверие. Което явно се оказа глупаво от моя страна. Човек, който сега може да представлява огромна заплаха.

Докато частният самолет летеше към летище „Марко Поло“ с шестимата войници и Сински, мислите ѝ се върнаха към Робърт Лангдън. „Изгубил е паметта си? Не си спомня нищо?“ Странната новина обясняваше някои неща, но я накара да се чувства още по-зле заради въвличането на видния учен в тази криза.