Дан Браун - Ад

„И никой няма представа…“

Стихотворението от смъртната маска на Данте все още звучеше в главата на Лангдън и той се запита къде ли ще ги отведе то. В джоба си имаше препис на текста, а самата гипсова маска (по предложение на Сиена) беше увита във вестник и тайно я бяха заключили в шкафче за багаж в гарата. Макар че беше абсолютно неадекватно хранилище за подобен безценен артефакт, шкафчето несъмнено бе много по-безопасно място за маската, отколкото да я мъкнат със себе си из пълния с вода град.

— Робърт? — Сиена — беше избързала напред с Ферис — посочи към водните таксита. — Нямаме време.

Лангдън тръгна към тях, макар че за запален любител на архитектурата като него бе почти немислимо да бърза по Канале Гранде. Малко изживявания във Венеция бяха по-приятни от пътуването с вапорето № 1, най-известния открит воден автобус на града — за предпочитане вечер, на носа, докато покрай теб бавно се носят осветените от прожектори катедрали.

„Днес ще минем без вапорето“ — помисли Лангдън. Водните автобуси бяха пословично бавни, така че трябваше да вземат такси.

За съжаление опашката за таксита пред гарата изглеждаше безкрайна.

Ферис, който явно не беше в настроение да чака, бързо пое нещата в свои ръце: размаха тлъста пачка банкноти и бързо извика една плаваща лимузина — лъскав „Венециано“ със свалящ се покрив, изработен от южноафрикански махагон. Макар че елегантният съд беше несъмнено изхвърляне, щяха да пътуват бързо и в уединение — само някакви си петнайсет минути по Канале Гранде до площад „Сан Марко“.

Капитанът беше поразително красив мъж в безупречен костюм на Армани. Приличаше по-скоро на филмова звезда, отколкото на моряк, но в края на краищата това беше Венеция, градът на италианската елегантност.

— Маурицио Пимпони — представи се той и намигна на Сиена, докато ги посрещаше на борда. — Просеко? Лимончело? Шампанско?

— No, grazie** — отвърна Сиена и го помоли да ги откара колкото се може по-бързо до площад „Сан Марко“.

— Ma certo!*** — Маурицио ѝ намигна отново. — Моята лодка е най-бързата в цяла Венеция…

Докато се настаняваха на плюшените седалки на откритата кърма, Маурицио превключи на задна и майсторски се отдалечи от брега. След това завъртя руля надясно, даде газ на мощния „Волво Пента“ и мина през гъмжилото от гондоли с такава скорост, че гондолиерите заразмахваха ядосано юмруци, докато тесните им черни лодки се люлееха диво на вълните.

— Scusate!**** — извика им весело Маурицио. — ВИП персони!

След секунди излязоха от задръстването при гара „Санта Лучия“ и се носеха на изток по Канале Гранде. Докато минаваха под изящния Понте дели Скалци, Лангдън долови характерния сладък аромат на местния деликатес seppie al nero, сепия в собственото ѝ мастило, който идваше от покритите с балдахини ресторанти покрай брега. Когато завиха по канала, пред тях се появи масивният купол на църквата „Сан Джеремия“.

— Света Лучия — прошепна Лангдън, докато четеше името на светицата на надписа на църквата. — Костите на слепите.

— Моля? — Сиена го погледна с надеждата, че Лангдън може да е открил още нещо около загадъчното стихотворение.

— Нищо — отвърна Лангдън. — Хрумна ми странна мисъл. Може би нищо особено. — Той посочи църквата. — Виждаш ли надписа? Там е погребана света Лучия. Понякога чета лекции по агиография — дял от изкуството, занимаващ се с изобразяването на християнските светци. А света Лусия е покровителка на слепите.

— Si, santa Lucia! — обади се Маурицио, който явно винаги беше готов да предложи услугите си. — Светицата на слепците! Знаете историята, нали? — Капитанът погледна назад към тях и се опита да надвика рева на двигателя. — Лучия била толкова красива, че всички мъже я желаели страстно. И за да остане чиста пред Бог и да запази девствеността си, си избола очите.

Сиена изстена.

— Това се казва всеотдайност към Бог.

— Като награда за жертвата ѝ — добави Маурицио — Бог ѝ дал още по-красиви очи!

Сиена погледна Лангдън.

— Определено знае кое е безсмислено, нали?

— Неведоми са пътищата Божии — отбеляза Лангдън и си представи двайсетината прочути картини на стари майстори, изобразяващи света Лучия, носеща собствените си очи на поднос.

Макар че имаше различни версии на историята за света Лучия, във всички се разказваше как тя избола своите будещи похот очи, поставила ги върху поднос и ги поднесла на пламенния си ухажор, като заявила: „Ето ти онова, що желаеш толкова много… и те умолявам, занапред ме остави на мира!“ Колкото и да е зловещо, самоосакатяването ѝ било вдъхновено от Светото писание и така Лучия завинаги се свързва с прочутата заръка на Христос: „И ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си“*****.