Дан Браун - Ад

Катерът летеше напред и от дясната им страна се появи голям остров, по чийто бряг бяха накацали ниски тухлени постройки и комини. „Мурано“ — осъзна Елизабет, когато разпозна известните стъкларски фабрики.

„Не мога да повярвам, че отново съм тук — помисли си и изпита острия бодеж на тъгата. — Направих пълен кръг“.

Преди години, докато учеше медицина, беше дошла във Венеция с годеника си и отидоха да разгледат Музея на стъклото на Мурано. Годеникът ѝ видя едно великолепно украшение от движещи се стъклени пластини и висулки и заяви, че иска да закачи едно такова в детската стая. Измъчвана от чувството за вина, че е пазила толкова дълго болезнената тайна, Елизабет най-сетне му разказа как като малка е боледувала от астма и за трагичното лечение с глюкокортикоиди, които я бяха лишили от способност да има деца.

Никога нямаше да разбере дали нечестността, или безплодието ѝ беше превърнало сърцето на младия мъж в камък, но една седмица по-късно Елизабет напусна Венеция без годежния си пръстен.

Единственият ѝ спомен от това съкрушително пътуване беше амулетът от лазурит. Жезълът на Асклепий беше подходящ символ на медицината — и на горчивия хап в нейния случай, — но оттогава Елизабет го носеше винаги.

„Моят безценен амулет — помисли си тя. — Подарък за сбогом от мъжа, който искаше да родя децата му“.

Днес венецианските острови не будеха у нея никакво чувство за романтика, отделните селища събуждаха мисли не за любов, а за карантинните колонии, които навремето са се намирали там с надеждата да ограничат Черната смърт.

Когато катерът профуча покрай Исола Сан Пиетро, Елизабет осъзна, че се движат към голяма сива яхта, която беше хвърлила котва в дълбок канал и ги очакваше.

Тъмносивият кораб изглеждаше като някакъв продукт от американска стелт програма. Името, изписано на борда, не даваше никаква представа що за съд е това.

„Mendacium“ ли?“

Корабът растеше все повече и повече и скоро Сински различи на задната палуба самотна фигура — дребен мъж, който ги наблюдаваше през бинокъл. Когато катерът се стигна до обширната платформа на кърмата, мъжът слезе по стълбите да ги посрещне.

— Доктор Сински, добре дошли. — Почернелият от слънцето мъж се ръкува любезно с нея. Дланите му бяха меки и гладки, много по-различни от дланите на моряк. — Благодаря, че дойдохте. Последвайте ме, ако обичате.

Докато групата се изкачваше по палубите, Сински зърна нещо като оживени офиси, разделени на кабинки. Странният кораб се оказа пълен с хора, но никой от тях не разпускаше — всички работеха на пълни обороти.

„Върху какво?“

Докато продължаваха да се изкачват, Сински чу как мощните двигатели на кораба се събуждат. Водата зад кърмата кипна — яхтата се движеше.

„Къде отиваме?“ — разтревожено се запита тя.

— Бих искал да поговоря с доктор Сински насаме — каза мъжът на войниците и я погледна. — Нямате нищо против, нали?

Елизабет кимна.

— Сър — настоятелно се обади Брюдер. — Бих искал да ви посъветвам доктор Сински да бъде прегледана от корабния лекар. Тя имаше…

— Добре съм — прекъсна го Сински. — Наистина. Но все пак благодаря.

Ректора изгледа дълго Брюдер, след което посочи една маса, на която поднасяха храна и напитки.

— Починете си. Ще имате нужда. След няколко минути се връщате на сушата.

Без повече обяснения Ректора обърна гръб на агента и заведе Сински в елегантната капитанска каюта и кабинет.

— Питие? — попита и кимна към бара.

Тя поклати глава. Все още се опитваше да проумее шантавата ситуация. „Кой е този човек? Какво прави тук?“

Домакинът ѝ я изучаваше, сплел пръсти под брадичката си.

— Знаете ли, че клиентът ми Бертран Зобрист ви наричаше „среброкосия дявол“?

— И аз имам някои прозвища за него.

Без да показва никакви емоции, мъжът отиде при бюрото си и посочи една голяма книга.

— Бих искал да видите това.

Сински приближи и погледна тома. „Ад“ на Данте?“ Спомни си ужасяващите картини на смърт, които ѝ бе показал Зобрист при срещата им в Съвета за международни отношения.

— Зобрист ми я даде преди две седмици. Има посвещение.

Сински погледна ръкописния текст на титулната страница. Беше подписан от Зобрист.

Скъпи приятелю, благодаря Ви, че ми помогнахте да намеря пътя.

Признателен Ви е и целият свят.

Побиха я ледени тръпки.

— Какъв път сте му помогнали да намери?

— Нямам представа. Или по-скоро нямах представа допреди няколко часа.