Дан Браун - Ад

Сински беше пътувала дълго и не бе в настроение за изпълнени със загадки разговори.

— Господине, не зная кой сте, нито какво правите на този кораб, но ми дължите обяснение. Кажете защо сте укривали човек, преследван от Световната здравна организация.

Въпреки разпаления тон на Сински мъжът отговори спокойно и тихо:

— Давам си сметка, че целите ни се разминават, но ви предлагам да забравим миналото. Миналото си е минало. Имам чувството, че трябва час по-скоро да насочим вниманието си към бъдещето.

Извади малка червена флашка, включи я в компютъра си и направи знак на Сински да седне.

— Видеозаписът е направен от Бертран Зобрист. Искаше да го разпространя от негово име утре.

Преди Сински да успее да реагира, екранът на компютъра потъмня и тя чу тихия звук на плискаща се вода. В мрака започна да се оформя сцена… пълна с вода пещерна зала… нещо като подземно езеро. Изглеждаше необичайно, но водата сякаш беше осветена от дъното… изпълнена със странно алено сияние.

Водата продължаваше да се плиска, а камерата се наклони надолу и се спусна във водата, като се фокусира върху покритото с тиня дъно. За дъното беше закрепена блестяща правоъгълна табела с надпис, дата и име.

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Датата беше утре. Името бе на Бертран Зобрист.

Елизабет Сински потръпна.

— Какво е това място?! — остро попита тя. — Къде е това място?!

В отговор Ректора показа за първи път емоции — дълбока, изпълнена с разочарование и загриженост въздишка.

— Доктор Сински — отвърна той, — надявах се, че вие може би знаете отговора на този въпрос.

На километър и половина от яхтата, на крайбрежния тротоар на Рива дели Скиавони, изгледът към морето се беше променил едва-едва. Ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да види как една огромна сива яхта заобиколи късче земя на изток. И сега се насочваше към площад „Сан Марко“.

„Mendacium“ — осъзна FS–2080 и усети пристъп на страх.

Сивият корпус не можеше да се сбърка с нищо.

„Ректора идва… и времето изтича“.

71.

Лангдън, Сиена и Ферис си пробиваха път през тълпите на Рива дели Скиавони, като се придържаха към брега и вървяха към площад „Сан Марко“, за да пристигнат в най-южната му част, където площадът и морето се срещаха.

Тук тълпата от туристи беше почти непреодолима. Лангдън изпита пристъп на клаустрофобия сред навалицата: всички се блъскаха да снимат двете грамадни колони в края на площада.

„Официалната порта на града“ — иронично си помисли Лангдън, който знаеше, че до края на осемнайсети век това място се е използвало и за публични екзекуции.

Върху едната колона беше издигната странна статуя на св. Теодор, позиращ гордо с прочутия си поразен дракон, който според Лангдън приличаше по-скоро на крокодил, отколкото на митично чудовище.

Върху втората колона беше кацнал вездесъщият символ на Венеция — крилатият лъв. Той можеше да се види из целия град, поставил гордо лапа върху отворена книга, в която пишеше на латински Pax tibi Maree, evangelista meus („Мир тебе, Марко, евангелисте мой“). Според легендата тези думи били изречени от ангел при пристигането на св. Марко във Венеция заедно с предсказанието, че тялото му един ден ще почива тук. По-късно това апокрифно предание било използвано от венецианците като оправдание да ограбят костите на св. Марко от Александрия и да ги препогребат в едноименната базилика. И до ден днешен крилатият лъв си оставаше емблема на града и можеше да се види на почти всеки ъгъл.

Лангдън посочи надясно към площада, покрай колоните.

— Ако се разделим, среща пред главния вход на базиликата.

Те кимнаха и тримата бързо тръгнаха покрай тълпата и западната стена на Двореца на дожите към площада. Въпреки че беше забранено да бъдат хранени, прочутите венециански гълъби изглеждаха в отлична форма: някои кълвяха в краката на туристите, а други връхлитаха откритите кафенета да ограбят оставените без надзор кошници с хляб и да тормозят облечените в смокинги сервитьори.

Величественият площад, за разлика от повечето в Европа, беше оформен не във формата на квадрат или правоъгълник, а като буквата L. По-късото рамо, известно като piazetta, свързваше морето и базиликата „Сан Марко“. След това площадът завиваше наляво под прав ъгъл и продължаваше от базиликата към Музео Корер. Вместо успоредник, площадът имаше формата на неправилен трапец, който се стесняваше значително в единия край. Тази типично панаирна илюзия създаваше впечатлението, че площадът е много по-голям, отколкото е в действителност; ефектът се подсилваше от плочките, които очертаваха местата на сергиите на уличните търговци от петнайсети век.