Дан Браун - Ад

Навсякъде по бреговете на Мраморно море заблестяха прожектори, осветяващи силуетите на бляскави джамии и стройни минарета. Беше часът на акшам и от високоговорителите се носеха призрачните напевни тонове на адхан, призива за молитва.

Ла иллах ил Аллах.

Няма друг бог освен Бог.

Вярващите се стичаха към джамиите, но градът продължаваше живота си, без да им обръща внимание: шумни студенти пиеха бира, бизнесмени приключваха сделки, търговци предлагаха подправки и килими, туристи гледаха като омагьосани.

Това беше разделен свят, град на противоположни сили — на религията и светския живот, на древното и модерното, на Изтока и Запада. Разположен на географската граница между Европа и Азия, този неподвластен на времето град беше в буквалния смисъл мост от Стария свят… към един още по-стар.

Истанбул.

Макар вече да не е столица на Турция, градът в продължение на векове е бил център на три различни империи — Византийската, Латинската и Османската. Поради това Истанбул едно от исторически най-разнообразните места на планетата. От двореца Топкапъ през Синята джамия до Двореца със седемте кули градът е изпълнен с предания за битки, слава и поражения.

Тежък самолет С-130 се спускаше в нощното небе през надигащия се облачен фронт към летище „Ататюрк“. Седнал в седалката зад пилотите, Робърт Лангдън се взираше през предното стъкло, доволен, че са му предложили място с изглед навън.

Чувстваше се донякъде освежен, след като бе хапнал и дремнал за около час в задната част на самолета. Ужасно се нуждаеше от тази почивка.

Отдясно се виждаха светлините на Истанбул — сияещ полуостров във формата на рог, издаден в чернотата на Мраморно море. Това беше европейската част на града, отделена от азиатската си половинка от извита ивица мрак.

„Босфорът“.

На пръв поглед Босфорът приличаше на широк разрез, разделящ Истанбул на две. Лангдън обаче знаеше, че проливът е жизненоважен за търговията на града. Освен че даваше на града две брегови линии вместо една, Босфорът свързваше Средиземно море с Черно и така превръщаше Истанбул в кръстопът между два свята.

Докато самолетът се спускаше, Лангдън се взираше напрегнато в града и се опитваше да намери огромната сграда, която бяха дошли да претърсят.

„Мястото, на което е погребан Енрико Дандоло“.

Оказа се, че коварният дож Енрико Дандоло не бил погребан във Венеция: останките му били положени в сърцето на твърдината, която завладял през 1204 г. — огромния град, ширнал се под тях. Както подобава, Дандоло бил погребан в най-пищния храм на падналия град — сграда, която и до ден днешен си оставаше перлата на района.

„Света София“.

Построената през 360 г. „Света София“ била източноправославна църква до 1204 г., когато Енрико Дандоло и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превзели града и я превърнали в католическа катедрала. През петнайсети век, след завладяването на Константинопол от султан Мехмед Завоевателя, станала джамия и си останала такава до 1935 г., когато била превърната в музей.

„Позлатен музейон на светата мъдрост“ — помисли Лангдън.

„Света София“ била украсена с повече златни плочки и мозайки, отколкото „Сан Марко“. И това не беше всичко — самото ѝ име буквално се превеждаше като „Света Мъдрост“.

Лангдън си представи колосалната сграда и се опита да асимилира факта, че някъде под нея се крие тъмна лагуна със завързана издута торба, която се рее под водата, бавно се разтваря и всеки момент ще освободи съдържанието си.

Молеше се да не са закъснели.

— Долните нива на сградата са наводнени — бе му казала Сински. — Няма да повярвате какво открихме току-що. Чували ли сте за режисьора на документални филми Юксел Юленсой?

Лангдън поклати глава.

— Докато четях за „Света София“ — обясни Сински, — открих, че преди няколко години той е направил филм за нея.

— За „Света София“ са правени десетки филми.

— Да — каза тя, докато заобикаляше бюрото, — но не и такъв.

И обърна лаптопа си към него.

— Прочетете това.

Лангдън седна и погледна статията — сбор от различни новинарски източници, сред които и „Хюриет Дейли Нюз“, в които се говореше за най-новия филм на Юленсой: „В дълбините на „Св. София““.

Щом се зачете, Лангдън веднага разбра защо Сински е така развълнувана. Още първите думи го накараха да я погледне изненадано. „Гмуркане ли?“

— Да — каза тя. — Просто четете.

Лангдън отново насочи погледа си към монитора.