Дан Браун - Ад

— Отрядът и екипировката ще останат в колата, докато Брюдер, вие и аз не преценим положението — каза Сински. — И за протокола, ВИП персоната не съм аз, а вие.

— Моля?!

— Казахме на музейните работници, че е пристигнал прочут американски професор с изследователски екип, който ще пише за символите в „Света София“, но самолетът му закъснял с пет часа и той изпуснал работното време. Тъй като се налага да замине утре сутринта, се надяваме…

— Ясно — прекъсна я Лангдън. — Схванах.

— От музея ще изпратят служител, който да ни посрещне. Оказва се, че той е голям почитател на трудовете ви върху ислямското изкуство. — Сински му се усмихна уморено. — Увериха ни, че ще имате достъп до всяко кътче на сградата.

— А най-важното е, че никой няма да ни се пречка — добави Брюдер.

85.

Робърт Лангдън се взираше разсеяно през прозореца на микробуса, който се носеше по крайбрежната магистрала, свързваща летище „Ататюрк“ с централната част на Истанбул. Служителите от швейцарското посолство бяха успели да уредят митническите формалности и Лангдън, Сински и цялата група потеглиха минути след като стъпиха на земята.

Сински бе наредила на Ректора и Ферис да останат на борда на самолета с неколцина от персонала на СЗО и да продължат с опитите да открият Сиена Брукс.

Макар че никой не вярваше, че Сиена може да стигне навреме в Истанбул, имаше опасения, че може да се свърже с някой съмишленик в Турция и да го помоли за съдействие при реализирането на лудия план на Зобрист преди екипът на Сински да успее да се намеси.

„Би ли могла Сиена да извърши масово убийство?“ Лангдън още имаше трудности да приеме всичко, което се бе случило днес. Болеше го, но беше принуден да погледне истината в очите. „Изобщо не я познаваш, Робърт. Тя си е играла с теб“.

Започна да ръми и Лангдън внезапно почувства умора, докато се вслушваше в монотонния шепот на чистачките. Мраморно море беше отдясно и той виждаше светлините на луксозни яхти и огромни танкери. Навсякъде покрай брега стройни минарета се издигаха над куполите на джамиите и мълчаливо напомняха, че макар Истанбул Да е модерен светски град, корените му са дълбоко в религията.

Лангдън винаги бе смятал тази петнайсеткилометрова магистрала за един от най-красивите пътища в Европа. Идеален пример за сблъсъка между старото и новото в Истанбул, магистралата минаваше покрай част от стената на Константинопол, построена преди повече от шестнайсет столетия преди раждането на човека, чието име носеше — Джон Ф. Кенеди. Американският президент се бе възхищавал на мечтата на Кемал Ататюрк за турска република, родена от пепелта на една рухнала империя.

Булевард „Кенеди“ минаваше през живописни горички и паркове и покрай пристанището в Уеникапъ, след което продължаваше между града и Босфора на север към Златния рог. Там, високо над града, се издигаше османската твърдина — дворецът Топкапъ. Разположен стратегически над Босфора, дворецът беше любимо място за туристите, които идваха да се насладят както на изгледите, така и на зашеметяващата колекция османски съкровища, включващи наметалото и меча, принадлежали според преданието на самия пророк Мохамед.

„Няма да ходим чак дотам“ — помисли си Лангдън и си представи „Света София“, която се издигаше в центъра на града.

Когато завиха от булеварда и продължиха през гъсто застроения град, Лангдън загледа тълпите по улиците и тротоарите и отново си спомни за темите, за които бе ставало дума днес.

Свръхнаселение.

Чума.

Извратените идеи на Зобрист.

Макар че много добре си даваше сметка накъде са тръгнали, едва сега напълно осъзна целта на мисията. „Отиваме в епицентъра“. Представи си бавно разграждащата се торба с жълто-кафява течност и се запита как изобщо е стигнал дотук.

Странното стихотворение, което бяха открили със Сиена на гърба на посмъртната маска на Данте, го беше довело тук, в Истанбул.

Коленичете в позлатения музейон на светата мъдрост

и ухо допрете до земята,

чуйте на вода течаща ромона.

В дворец потънал надълбоко влезте…

защото там, в тъмата, хтоничното чудовище очаква

във водите кървавочервени

на лагуна, в която не блестят звездите.

Отново с тревога си помисли, че последната песен от „Ад“ завършва с почти същата сцена — след дълго спускане през подземния свят Данте и Вергилий стигат най-ниската точка на ада. Там, без никакъв изход навън, чуват ромона на поток, течащ между камъните под тях, тръгват през пукнатината по течението му… и накрая намират спасение.