Дан Браун - Ад

„И сега този ден дойде“.

Ректора вярваше, че всяко епично сгромолясване може да се проследи назад до един-единствен момент — случайна среща, лошо решение, недискретен поглед.

Осъзна, че в този случай въпросният момент е настъпил преди почти дванайсет години, когато се съгласи да вземе на работа млада студентка по медицина, която търсеше да припечелва допълнително. С острия си интелект, зашеметяващото си умение да учи езици и дарбата си да импровизира тя незабавно изпъкна в Консорциума.

Сиена Брукс беше родена за тази работа.

Сиена незабавно разбра бизнеса му и Ректора усещаше, че младата жена има опит в пазенето на тайни. Тя работи за него почти две години и си заслужи солиден чек, с който успя да плати обучението си, след което най-неочаквано заяви, че напуска. Искаше да спасява света и, както му обясни, не можела да го направи по този начин.

Ректора никога не си бе помислял, че Сиена Брукс ще се появи отново след почти десет години, при това с нещо като подарък — свръхбогат потенциален клиент.

Бертран Зобрист.

Настръхна.

„Сиена е виновна.

Била е съучастничка на Зобрист в плана му“.

Атмосферата на заседателната маса започваше да се разгорещява. Хората от СЗО говореха по телефони и спореха.

— Сиена Брукс?! — извика един в телефона си. — Сигурни ли сте? — Заслуша се намръщено. — Добре, дайте ми подробности. Да, ще изчакам.

Закри слушалката с ръка и се обърна към колегите си.

— Сиена Брукс е излетяла от Италия малко след нас.

Всички около масата се вцепениха.

— Но как? — попита една жена. — Покрили сме летището, мостовете, гарата…

— От летище „Ничели“ — отвърна той. — На Лидо.

— Невъзможно. — Жената поклати глава. — „Ничели“ е съвсем малко летище. Оттам няма редовни полети. То приема само местни хеликоптери и…

— Успяла е по някакъв начин да си уреди частен самолет, държан в хангар в „Ничели“. Още проверяват. — Мъжът отново заговори по телефона: — Да, слушам. — Докато слушаше, раменете му се отпускаха все повече и повече. — Разбрах. Благодаря. — И затвори.

Всички го гледаха с очакване.

— Самолетът на Сиена е отлетял за Турция — каза мъжът и разтърка очи.

— Ами тогава се обади на управление „Въздушен транспорт“! — обади се някой. — Накарай ги да върнат самолета!

— Не мога — каза мъжът. — Кацнал е преди дванайсет минути на частното летище „Хецарфен“, само на двайсет и пет километра оттук.

87.

Дъждът е плющеше по древния купол на „Света София“.

Близо хиляда години тя е била най-голямата църква на света и дори днес на човек му бе трудно да си представи нещо по-голямо. Докато я гледаше, Лангдън си спомни, че при завършването ѝ император Юстиниан възкликнал гордо: „Соломоне, аз те надминах!“

Със Сински и Брюдер крачеха към монументалната сграда, която сякаш ставаше все по-огромна и все по-огромна.

Покрай алеите бяха поставени старите гюлета, използвани от войските на Мехмед Завоевателя — декоративно напомняне, че историята на тази сграда е изпълнена с насилие и че тя е била завладяна и преобразена, за да служи на духовните нужди на различните победители.

Докато приближаваха южната фасада, Лангдън погледна надясно към трите куполни пристройки, стърчащи от сградата. Това бяха мавзолеи на султани, за един от които — Мурад III — се говореше, че бил баща на повече от сто деца.

Остър звън разсече нощния въздух. Брюдер извади телефона си, погледна екрана и каза:

— Да?

Докато слушаше, поклати невярващо глава.

— Не е възможно! — Заслуша отново и въздъхна. — Добре, дръжте ме в течение. Тъкмо влизаме. — И затвори.

— Какво има? — попита Сински.

— Трябва да си държим очите отворени — каза Брюдер и се огледа. — Може би си имаме компания. Изглежда, че Сиена Брукс е в Истанбул.

Лангдън го зяпна. Не можеше да повярва, че Сиена е намерила начин да стигне до Турция и че след успешното си бягство от Венеция е рискувала да бъде заловена и може би убита, за да осъществи плана на Бернар Зобрист.

Сински изглеждаше не по-малко разтревожена. Пое си дъх, сякаш смяташе да разпита Брюдер за подробности, но явно размисли и вместо това се обърна към Лангдън.

— Накъде?

Лангдън посочи наляво към югозападния ъгъл на сградата и каза:

— Фонтанът на очистването е ето там.

Мястото им на среща със служителя на музея бе пищно украсен фонтан, използван навремето за ритуално умиване на мюсюлманите преди молитва.

— Професор Лангдън! — извика мъжки глас, когато приближиха.