Дан Браун - Ад

Усмихнат мъж излезе изпод осмоъгълния купол над фонтана, като размахваше възбудено ръце.

— Професоре, насам!

Забързаха към него.

— Здравейте, аз съм Мирсат — каза той на английски. Преливаше от ентусиазъм. Беше слаб, с оредяваща коса, очила и сив костюм. — За мен е огромна чест.

— Честта е наша — отвърна Лангдън, докато стискаше ръката на Мирсат. — Благодаря ви за гостоприемството и че се отзовахте така бързо.

— Да, да!

— Аз съм Елизабет Сински — каза доктор Сински, ръкува се с Мирсат и посочи Брюдер. — А това е Кристоф Брюдер. Тук сме, за да асистираме на професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че самолетът ни закъсня. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни посрещнете.

— Моля ви! Няма защо да ми благодарите! — възторжено отвърна Мирсат. — Готов съм да разведа професор Лангдън по всяко време. Малката му книжка „Християнски символи в ислямския свят“ е една от най-купуваните в магазина за сувенири на музея.

„Така ли? — помисли си Лангдън. — Е, вече знам единственото място на света, където се предлага тази книга“.

Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата — три дълбоки арки с тежки бронзови врати.

Щом видяха Мирсат, двамата въоръжени пазачи отключиха една от вратите и я отвориха.

— Sag olun — каза Мирсат. Това бе една от малкото фрази на турски, които Лангдън разбираше — особено любезна форма на „благодаря“.

Минаха през тежката врата и пазачите я затвориха след тях.

Вече бяха в нартекса на „Света София“ — тясно преддверие, характерно за християнските църкви, което служеше като архитектурен буфер между сакралното и профанното.

Лангдън често ги наричаше „духовни ровове“.

Мирсат отвори следващата врата. Зад нея вместо самото светилище, както можеше да се очаква, имаше втори нартекс, малко по-голям от първия.

„Езонартекс“ — осъзна Лангдън, който бе забравил, че „Света София“ има два кръга на защита от външния свят.

Сякаш за да подготви посетителя за онова, което следва, езонартексът беше много по-богато украсен от нартекса — стените му бяха от полиран камък, който сияеше на светлината на елегантни полилеи. В отсрещния край на помещението имаше четири врати, а над тях можеха да се видят невероятни мозайки, които винаги будеха възхищението на Лангдън.

Мирсат отиде до най-голямата врата — колосален обкован с бронз портал.

— Императорският вход. — Гласът му трепереше от ентусиазъм.

— По времето на Византийската империя оттук е влизал единствено императорът. Туристите обикновено не минават през нея, но тази вечер е специална.

Посегна към вратата, но спря и попита:

— Преди да влезем, искам да ви попитам, има ли нещо конкретно, което искате да видите вътре?

Лангдън, Сински и Брюдер се спогледаха.

— Да — отвърна Лангдън. — Разбира се, има много неща за разглеждане, но ако е възможно, бихме искали да започнем с гроба на Енрико Дандоло.

Мирсат наклони глава настрани, сякаш не го беше чул добре.

— Моля? Искате да видите… гроба на Дандоло ли?

— Да.

Мирсат като че ли се разочарова.

— Но, господине… гробът на Дандоло е съвсем прост. Върху него няма никакви символи. Не е най-доброто, което можем да предложим.

— Известно ми е — любезно каза Лангдън. — Въпреки това ще сме изключително благодарни, ако ни заведете при него.

Мирсат изгледа дълго Лангдън, след което вдигна очи към мозайката над вратата, на която преди малко се възхищаваше Лангдън. Тя бе от девети век и на нея бе изобразен Христос Пантократор, държащ Новия завет в лявата си ръка и даващ благословия с дясната.

И тогава на водача им сякаш му просветна. Устните му се извиха в разбираща усмивка и той размаха пръст.

— Умен човек! Много умен!

Лангдън го зяпна.

— Моля?

— Не се безпокойте, професоре — заговорнически прошепна Мирсат. — Няма да кажа на никого защо сте тук в действителност.

Сински и Брюдер погледнаха озадачено Лангдън.

На него не му оставаше друго освен да свие рамене, докато Мирсат отваряше вратата и ги въвеждаше вътре.

88.

Някои наричат „Света София“ Осмото чудо на света и Лангдън си помисли, че няма никакво намерение да оспорва това твърдение.

Когато прекрачиха прага на колосалния храм, Лангдън си помисли, че „Света София“ е в състояние само за миг да зашемети посетителите дори само с невероятните си размери.

Помещението беше толкова огромно, че в сравнение с него сякаш бледнееха дори величествените европейски катедрали. Лангдън знаеше, че замайващата големина е отчасти илюзия, ефект от типично византийския план с обширен централен наос, който концентрира цялото си вътрешно пространство в едно-единствено правоъгълно помещение, вместо да го разпределя по четирите рамене на кръст, какъвто е възприетият стил на по-късните катедрали.