Дан Браун - Ад

Виеше му се свят.

Някъде в апартамента звънеше телефон. Пронизителен старомоден звън, идващ от кухнята.

— Сиена? — извика Лангдън и се изправи.

Не получи отговор. Още не се беше върнала. След второто иззвъняване се включи телефонен секретар.

— Ciao, sono io — весело съобщи записаният глас на Сиена. — Lasciatemi un messaggio е vi richiamerò*.

Последва сигнал и паникьосан женски глас със силен източноевропейски акцент остави съобщение.

— Сиена, аз Даникова! Ти къде?! Тука ужас! Твой приятел доктор Маркони мъртъв! Цяла болница в хаос! Тук полиция! Хората разправят ти избягала, за да спасиш пациент? ! Защо?! Ти не го познаваш! Сега полиция иска да разговаря с тебе! Вземат ти личното досие! Знам, че данни в него грешни — измислен адрес, няма телефонни номера, фалшива работна виза — и те днес не намират тебе, обаче скоро намерят! Искам да предупредя те. Съжалявам, Сиена.

Жената затвори.

Отново го обзеха угризения. Ако се съдеше по съобщението, доктор Маркони беше позволил на Сиена да работи в болницата. Появата на Лангдън бе струвала живота на италианския лекар, а инстинктивният стремеж на Сиена да спаси един непознат щеше да има ужасни последици за бъдещето ѝ.

В този момент вратата на апартамента се отвори и шумно се захлопна.

„Върна се“.

След миг се включи телефонният секретар: „Сиена, аз Даникова! Ти къде?!“

Лангдън потръпна. Знаеше какво ще чуе Сиена. Докато течеше съобщението, той бързо остави театралната програма и подреди бюрото. После тихо излезе в коридора и се вмъкна в банята. Чувстваше се неловко, че е надзърнал в миналото на своята спасителка.

След десет секунди на вратата се почука.

— Ще закача дрехите ти на бравата — с пресекнат от вълнение глас каза Сиена.

— Благодаря — отвърна Робърт.

— Когато си готов, ела в кухнята — каза тя. — Искам да ти покажа нещо важно, преди да се обадим на когото и да е.

Сиена уморено влезе в скромната си спалня. Извади дънки и пуловер от скрина и влезе в банята.

Погледна се в огледалото, вдигна ръка, хвана русата си опашка, дръпна я и смъкна перуката от главата си.

От огледалото я наблюдаваше трийсет и две годишна жена с напълно гол скалп.

В живота ѝ не бяха липсвали предизвикателства и макар че се беше научила да разчита на интелекта си, за да преодолява трудностите, настоящото премеждие я бе потресло.

Сиена остави перуката и си изми лицето и ръцете. След като се избърса, се преоблече, пак си сложи перуката и я нагласи грижливо. Рядко се отдаваше на самосъжаление, но сега, когато сълзите ѝ бликаха от самата ѝ същност, просто не можеше да им се съпротивлява.

Не се и опита.

Заплака за живота, който не можеше да контролира.

Заплака за наставника, който беше умрял пред очите ѝ.

Заплака за абсолютната самота, която изпълваше сърцето ѝ.

Ала най-вече заплака за бъдещето… което изведнъж ѝ се струваше съвсем несигурно.

* Здравейте, аз съм. Оставете ми съобщение и ще ви се обадя (ит.) — Б. пр.

9.

Главният фасилитатор Лорънс Ноултън седеше в изолираната си стъклена кабина на една от долните палуби на „Mendacium“ и смаяно се взираше в компютърния екран, след като току-що бе изгледал оставения от техния клиент видеозапис.

„И утре сутрин трябва да пратя това на медиите?!“

През десетте години, откакто работеше в Консорциума, беше изпълнявал всевъзможни странни задачи, чийто характер можеше да се определи някъде в пространството между непочтеността и престъплението. Дейността в сивата зона на морала се смяташе за естествена в тяхната организация, чийто единствен етичен принцип изискваше да правят абсолютно всичко необходимо, за да спазят даденото на клиента обещание.

„Ние изпълняваме поръчките докрай. Не задаваме въпроси. Независимо от всичко“.

Перспективата да прати този видеофайл обаче го смущаваше. Каквито и странни задачи да беше изпълнявал досега, винаги разбираше причините… схващаше мотивите… знаеше какъв резултат целят.

Този видеозапис обаче го озадачаваше.

Нещо в него му се струваше различно.

Съвсем различно.

Пусна пак деветминутния запис с надеждата, че нещо може да му се изясни. Усили звука и се съсредоточи.

Както и първия път, записът започна с тих плисък в зловещата, окъпана в страховита червена светлина пещера. Камерата пак потъна под повърхността на осветеното отвътре езеро и се спусна към покритото с тиня дъно. Ноултън препрочете текста на плочата:

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.