Дан Браун - Ад

Прочете трета изрезка от медицинско списание: „БЪДЕЩЕТО НА МИСЪЛТА: НЕ ВСИЧКИ УМОВЕ СА СЪЗДАДЕНИ РАВНИ“.

В тази публикация имаше снимка на Сиена, може би вече десетгодишна, пак с русата си опашка, застанала до голям медицински апарат. Материалът съдържаше интервю с лекар, който обясняваше, че направили томография на малкия мозък на момичето и той се различавал физически — бил по-голям, по-съвършен орган, способен да обработва зрително-пространствена информация по напълно недостъпен за повечето хора начин. Лекарят свързваше физиологичните предимства на Сиена с необикновено ускорен клетъчен растеж в мозъка ѝ, почти като рак, само че ускорено се развивала доброкачествена мозъчна тъкан вместо смъртоносни ракови клетки.

Лангдън попадна на изрезка от провинциален вестник.

„ПРОКЛЯТИЕТО НА ГЕНИАЛНОСТТА“.

Този път нямаше снимка, но в статията се разказваше за гениалното дете Сиена Брукс, която се опитвала да ходи в обикновени училища, обаче другите ученици я дразнели, защото не приличала на тях. Описваше се изолацията на талантливите деца, чиито умения за общуване не можели да се сравняват с интелекта им и които често били отлъчвани от обществото.

Според материала на осем години Сиена избягала от къщи и я открили чак след десет дни в скъп лондонски хотел, където се представила като дъщеря на един от гостите, откраднала ключ и си поръчвала румсървис за чужда сметка. Очевидно за това време успяла да прочете всичките хиляда и шестстотин страници на „Анатомията“ на Грей. Когато полицаите я попитали защо чете медицински текстове, отговорила, че иска да разбере какво не е наред с мозъка ѝ.

Сърцето на Лангдън се сви от съчувствие към момиченцето. Не можеше да си представи самотата, която изпитва едно толкова различно дете. Преди да сгъне изрезките, още веднъж погледна снимката на петгодишната актриса. Като се имаха предвид невероятните обстоятелства на тазсутрешната им среща, трябваше да признае, че ролята на пакостливото носещо сънища духче някак си е много уместна. Искаше му се само и той като героите от пиесата да се събуди и да се престори, че последните му преживявания са били просто сън.

Грижливо върна всички изрезки на съответната страница и затвори програмата, обзет от неочаквана меланхолия при вида на бележката върху корицата: „Миличка, никога не забравяй, че си истинско чудо“.

Вниманието му привлече познатият символ, украсяващ корицата на брошурата, същото древногръцко изображение, което можеше да се види на повечето театрални програми по целия свят — пиктограма на две хиляди и петстотин години, превърнала се в синоним на театъра.

Маските.

Лангдън впери очи в схематичните лица на Комедията и Трагедията и изведнъж в ушите му се разнесе странно жужене — сякаш в ума му бавно опъваха тетива. В черепа му избухна остра болка и пред затворените му очи се понесе маска. Той изпъшка, стовари се на стола пред бюрото, стисна очи и стисна и главата си с ръце.

В мрака яростно се завърнаха странните видения… мрачни и живи.

Среброкосата жена с амулета отново го зовеше отвъд кървавочервената река. Отчаяните ѝ викове пронизваха зловонния въздух и се чуваха ясно въпреки стоновете на измъчваните и умиращите, които се гърчеха в агония. Лангдън пак видя мъчително подритващите крака с буквата R.

„Търси и ще намериш! — викаше жената. — Времето изтича!“

Лангдън за пореден път изпита непреодолимо желание да ѝ помогне… да помогне на всички. „Коя си ти?!“ — попита я.

Жената отново вдигна ръце и смъкна воала си — и професорът видя същото изумително лице, което вече беше виждал.

„Аз съм животът“ — отвърна тя.

В небето над нея внезапно се появи огромен образ — страховита маска с дълъг клюновиден нос и пламтящи зелени очи, вторачени право в Лангдън.

„А аз… съм смъртта“ — отекна гласът.

8.

Лангдън рязко отвори клепачи и сепнато си пое дъх. Още седеше на стола на Сиена, стиснал главата си с ръце. Сърцето му туптеше бясно.

„Какво става с мен, по дяволите?“

Образите на среброкосата жена и маската с клюна продължаваха да витаят в ума му. „Аз съм животът. Аз съм смъртта“. Опита се да ги прогони, ала те сякаш завинаги се бяха запечатали в мозъка му. От театралната програма на бюрото пред него го гледаха двете маски.

„Спомените ви ще останат мъгляви и хаотични — беше му казала Сиена. — Смесица от минало, настояще и въображение“.