Дан Браун - Ад

Фактът, че полираната плоча носи подписа на техния клиент, го изпълваше с безпокойство. Че датата е утре… това го тревожеше още повече. Следващите кадри обаче пораждаха истински страх.

Камерата се насочи наляво и показа стряскащ обект, който висеше точно до плочата.

Под водата се поклащаше кълбо от тънка изкуствена материя, завързано за дъното с къса жица. Фината като сапунен мехур прозрачна сфера приличаше на подводен балон… само че пълен не с хелий, а с някаква пихтиеста жълто-кафява материя. Краищата на аморфната топка бяха издути. Измерен на око, диаметърът ѝ беше трийсетина сантиметра. Мътната гъста маса вътре сякаш бавно се въртеше — като център на безшумно образуваща се буря.

„Господи“ — помисли си Ноултън, обзет от усещане за нещо лепкаво и неприятно. Висящата във водата топка имаше още по-зловещ вид от предишния път.

Картината постепенно почерня.

Появи се нов образ — мократа стена на пещерата, по която танцуваха отражения на осветената лагуна. Върху стената падна сянка… сянката на човек… изправен в пещерата.

Ала главата му изглеждаше уродлива… ужасно уродлива.

Вместо нос човекът имаше дълъг клюн… сякаш беше с птича глава.

А после човекът заговори. Гласът му звучеше приглушено… и думите му бяха зловещо красноречиви… отмерено ритмични… като че ли бе разказвач от някакъв класически хор.

Докато сянката с клюна говореше, Ноултън седеше неподвижно, затаил дъх.

Да, аз съм Сянката…

И ако гледате сега, душата ми най-после е намерила покой.

Прогонен в дълбините, аз трябва да говоря на света от земните недра, прокуден в мрачна пещера, където води кървавочервени се събират в лагуна, в която не блестят звезди.

Ала това е моят рай — идеалната утроба за крехкото ми чедо.

Това е Адът.

И скоро ще узнаете какво ви завещавам.

Ала дори и тук усещам стъпките на невежите души, които ме преследват… и не ще се спрат пред нищо, за да ми попречат.

Прости им, ще речете, защото не знаят какво правят. Но в историята настъпва момент, в който невежеството става непростимо престъпление… момент, в който единствено мъдростта има правото да опрощава.

С чиста съвест завещавам на всички вас дара на Надеждата, спасението, бъдещето.

И все пак има хора, които ме преследват като псе, подтиквани от самодоволното убеждение, че съм луд. А онази среброкоса красавица смее да ме нарича чудовище! Подобно на заслепените духовници, настоявали за смъртта на Коперник, тя ме обявява за дявол, ужасена, че съм съзрял Истината.

Но аз не съм пророк.

Аз съм вашето спасение.

Аз съм Сянката.

10.

— Седни — каза Сиена. — Трябва да те питам за някои неща.

Лангдън вече се чувстваше много по-стабилен. Носеше заетия от съседа костюм на „Бриони“, който му ставаше изненадващо точно. Дори мокасините му бяха удобни и той мислено си отбеляза да премине на италиански обувки, когато се върне вкъщи.

„Ако се върна“.

Сиена изглеждаше преобразена — сега носеше плътно прилепващи дънки и кремав пуловер, които идеално подчертаваха гъвкавата ѝ фигура и естествената ѝ красота. Косата ѝ пак висеше на опашка и без авторитетността, която винаги придава медицинското облекло, тя имаше някак си по-уязвим вид. Лангдън забеляза, че очите ѝ са зачервени, сякаш е плакала, и отново го обзе мъчително угризение.

— Ужасно съжалявам, Сиена. Чух телефонното съобщение. Не знам какво да кажа.

— Благодаря — каза младата жена. — Само че сега трябва да се съсредоточим върху тебе. Седни, ако обичаш.

Гласът ѝ звучеше по-твърдо и му напомни за статиите за нейната интелигентност и преждевременно развитие, които беше прочел.

— Искам да се съсредоточиш — продължи тя. — Спомняш ли си как се озовахме в този апартамент?

Лангдън се зачуди какво значение има това.

— С такси — отвърна той и седна. — Някой стреляше по нас.

— Стреляше по тебе, професоре. Да сме наясно.

— Да. Извинявай.

— А спомняш ли си изстрели, докато бяхме в таксито?

„Странен въпрос“.

— Да, два. Единият улучи страничното огледало, а другият разби задния прозорец.

— Добре, сега затвори очи.

Робърт разбра, че лекарката проверява паметта му, и стисна клепачи.

— Как съм облечена?

Нямаше проблем да си я представи.

— Черни обувки, дънки и кремав пуловер с шпиц деколте. Косата ти е руса, дълга до раменете, вързана на опашка. Очите ти са кафяви.

Отвори очи, погледна я и с удоволствие установи, че зрителната му памет функционира нормално.